Херман Хесе - Играта на стъклени перли

На другата сутрин магистърът стана в обичайния час, поръча кола и замина, само неколцина забелязаха неговото отпътуване, но то никому не направи особено впечатление. Той пътуваше към Хирсланд в напоеното с първата ранноесенна мъгла утро, пристигна към обед и се обади да уведомят магистър Александер, председателя на ръководството на ордена. Със себе си носеше завито в кърпа красиво метално ковчеже, което бе извадил от едно тайно чекмедже в своята канцелария и което съдържаше атрибутите на неговата власт, печатите и ключовете.

В „голямата“ канцелария на ръководството на ордена го посрещнаха малко изненадани, едва ли някому би дошло наум, че един магистър може да се яви тук без предварително съобщение или покана. По поръка на ръководителя на ордена го нагостиха, в старата аркада на манастирския двор му отвориха една килия за почивка и му съобщиха, че достопочтеният се надява след два или три часа да се освободи и го приеме. Кнехт поиска да му дадат един екземпляр от правилника на ордена, седна и изчете цялата брошура и за сетен път се увери, че намерението му е естествено и законно, но в действителност и в този час още му изглеждаше невъзможно да облече в думи неговия смисъл и вътрешна справедливост. Той си спомни един израз от правилата, върху който бе размишлявал някога, в последните дни на младежката си свобода и студентството, преживяване от момента преди приемането му в ордена. Препрочете израза, задълбочи се в него и при това усети колко много в този час се различава от някак плахия млад репетитор, какъвто бе тогава. „Ако върховната колегия те назначи — така се казваше в оня пасаж от правилника — на някаква длъжност, то знай: всяко изкачване по стъпалата на длъжностите не е крачка към свободата, а към обвързването. Колкото по-голяма е властта на една длъжност, толкова по-строга е службата. Колкото по-силна е личността, толкова по-недопустимо е своеволието.“ Как някога всичко това му звучеше напълно завършено и недвусмислено, но колко много оттогава за него се бе изменило — дори преминало в пълната си противоположност — значението на някои думи, на тези така съдбовни слова, като обвързване, личност, своеволие. И все пак колко красиви, ясни, установени и удивително внушителни биха тези изрази и как на един млад интелект можеха да се виждат абсолютни, неподвластни на времето и истинни до корен! О, и те биха останали такива, стига само Касталия да беше светът, целият, разнообразен и въпреки това неделим, вместо да бъде само един малък свят в света или един по-смел и по-насилнически кът от него! Ако земята би била елитно училище, ако орденът би бил общност на всички хора и председателят на ордена — бог, колко съвършени биха били тогава тези изречения и целият правилник! Ех, ако би било така, колко прелестен, цъфтящ и невинно красив би бил животът! А някога той наистина беше, някога Кнехт можеше да гледа така на всичко това и така да го възприема: ордена и касталийския дух като божествени и абсолютни, провинцията като свят, касталиеца — като човечество, а некасталийската част на цялото — един вид детски свят, някакво подготвително стъпало към провинцията, праземя, която чака последната култура и избавлението, която гледа към Касталия със страхопочитане от долу на горе и от време на време допуска любезни посещения на пратеници от рода на младия Плинио.

Колко странно се стекоха нещата и край него самия, Йозеф Кнехт, и собствения му дух! Не гледаше ли в ранните времена, дори до вчера, на онова присъщо му схващане и познание, на онова преживяване на реалността, което означаваше като „пробуждане“, проникване в сърцето на света, крачка по крачка, все към средоточието на истината, като на нещо, така да се каже, абсолютно, като на път или нахлуване, което в действителност трябва да премине само постепенно, но което като идея беше непрекъснато и праволинейно? Нали някога в младостта едно „пробуждане“ му се струваше напредък и безусловно ценно и правилно да уважава външния свят в образа на Плинио, а сам съзнателно и строго да се дистанцира от него като касталиец? И отново бе напредък и истинност, когато сам след дългогодишно съмнение реши да се посвети на играта на стъклени перли и живота във Валдцел. И отново, когато беше поканен от майстор Томас да заеме длъжност и посредством майстора по музика да бъде приет в ордена, а по-късно и обявен за магистър. Това бяха само малки или големи стъпки по един на вид праволинеен път — и все пак сега, към края на този път, той в никакъв случай не стоеше в сърцето на света и в душата на истината, а и сегашното „пробуждане“ беше само едно отваряне на очите, идване на себе си сред нови обстоятелства, някакво примиряване с нови положения. Същата строга, ясна, недвусмислена, неотклонна пътека, която го бе водила към Валдцел, към „Мариафелс“ и към ордена и магистърската длъжност, сега отново го водеше извън тях. Това, което бе последица от акта на „пробуждане“, едновременно беше и низ от сбогувания. Касталия, играта на стъклени перли, магистърската длъжност бяха теми, които той трябваше да видоизмени и осъществи, един простор, който следваше да премине. Те вече лежаха зад него. И явно, че някога, когато Йозеф мислеше и действаше противно на това, което днес мисли и върши, вече бе съзнавал или най-малкото подозирал нещичко за съмнителното положение на нещата: нали той бе поставил над онова стихотворение, което написа още като студент и в което ставаше дума за стъпала и сбогуване, призива за „Трансценденция!“.