Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Но едва надвечер, когато лекцията отдавна беше минала и бе свършена още каква ли не всекидневна работа, той откри произхода на тези стихове. Те не бяха от някакъв стар поет, а из едно от собствените му стихотворения, които бе писал някога като ученик и студент, и стихотворението завършваше с думите:

Още същата вечер той повика при себе си своя заместник и му съобщи, че на другия ден трябва да замине за неопределено време. С немногословни указания му предаде всички текущи работи и се сбогува с него приятелски и делово, както обикновено преди краткотрайни служебни пътувания.

Това, че трябваше да остави приятеля си Тегулариус, без да го посвети и без да го обремени с едно сбогуване, му бе станало ясно отдавна. Необходимо беше да действа така не само за да пощади чувствителния си приятел, но и за да не застраши целия свой план. С едно осъществено действие, с един свършен факт Тегулариус вероятно щеше да се оправи, докато изненадващото разкритие и прощалната сцена биха могли да предизвикат у него мъчителни изблици. Доста време Кнехт беше обмислял дали да замине, без изобщо да го види още веднъж. Но сега, като разсъди, намери, че това много би приличало на бягство от трудността. Колкото мъдър и спокоен да беше и да искаше да спести на приятеля си сцената на вълнение и повода за глупости, толкова по-малко можеше да си позволи да щади себе си по подобен начин. Оставаше още половин час до времето за нощен покой, той можеше да посети Тегулариус, без да пречи нему и на когото и да е друг. Вече беше тъмно по широките вътрешни дворове, които той прекоси. Похлопа на килията на приятеля си със своеобразното чувство, че е за сетен път, и го намери сам. Изненадан, както чете, Тегулариус го поздрави с радост, остави книгата си настрана и покани госта да седне.

— Едно старо стихотворение ми дойде наум — започна Кнехт — или само няколко стиха от него. Може би ти знаеш къде ще се намери цялото? — И той рецитира:

На Тегулариус не беше потребно да си дава особен труд. Не мисли дълго, позна стиха, стана и извади от едно чекмедже на бюрото ръкописа със стиховете на Кнехт, първоначалния ръкопис, който някога сам му беше подарил. Прелисти го и изтегли две страници с първия запис на стихотворението. Подаде ги на магистъра.

— Тук — каза той усмихнат, — достопочтени, можете да ги видите. За пръв път от много, много години вие си спомняте тези стихове.

Йозеф Кнехт внимателно и не без вълнение разглеждаше листата. Някога като студент по време на престоя си в Източноазиатския институт той беше изписал тези два листа със стихове и сега от тях го гледаше далечно минало, всичко говореше за едно почти забравено, само предупреждаващо и болезнено съживено нявга: леко пожълтялата хартия, младежкият почерк, зачеркванията и поправките в текста. Мислеше, че си спомня не просто годината и сезона, в който бяха възникнали тези стихове, но и деня, и часа, и едновременно отдавнашното настроение, чистото и гордо чувство, което го бе изпълнило и ощастливило тогава — негов израз бяха станали и стиховете. Бе ги написал в един особен ден, когато позна душевното състояние, което наричаше „пробуждане“.

Явно заглавието беше възникнало още преди самото стихотворение, преди да съчини първите му редове. С големи букви и стремителен почерк го бе написал той и то гласеше:

ТРАНСЦЕНДЕНЦИЯ!

Едва по-късно, в друго време и при друго настроение и жизнени условия, Кнехт беше зачеркнал този наслов заедно с удивителната и с по-ситни, по-тънки и по-скромни букви бе добавил втори. Той гласеше „Стъпала“. Сега Кнехт отново си спомни как тогава, окрилен от мисълта за своето стихотворение, бе написал думата „Трансценденция!“ като призив и повеля, някакво назидание към себе си, сякаш едно изразено отново и потвърдено намерение да постави под този знак живота и действията си и да се насочи към трансцендентното, решително и ведро да прекрачва границите, да изпълнява дълга си и да оставя зад себе си всеки простор и всеки отрязък от своя път. Полугласно той си прочете строфата:

— Много години бях забравил стиховете — каза магистърът — и когато днес случайно ми хрумна един от тях, не знаех откъде е и че е мой. Как ти се струват днес? Говорят ли ти нещо?