Така неговият път бе вървял в кръг или по елипса, или спирала, може би както винаги — само не праволинейно, защото правата линия явно принадлежи единствено на геометрията, не на природата и на живота. Той добросъвестно откликваше на самонапомнянето и самоокуражаването от стихотворението и дълго след като бе забравил самите строфи и тогавашното „пробуждане“, наистина не съвършено и не без колебания, съмнения, пристъпи на чувства и борби; но Кнехт премина стъпало подир стъпало, пространство след пространство, смел, съсредоточен и доста бодър, не така лъчезарен, както старият майстор по музика, но все пак без да е уморен и посърнал, без да а отцепник и неверник, и ако сега той действаше привидно в разрез с целия морал на ордена, в интерес на собствената си личност, следователно своеволно, това също беше в духа на смелостта и музиката, стегнато и ведро, пък с останалото да става каквото ще. Само да можеше всичко, което нему се виждаше толкова явно, да изясни и докаже на другите: а именно „своеволието“ на сегашното му действие служи на истината и всъщност е покорство, той не се устремява към нова свобода, но към нови, непознати и злокобни обвързвания, не е беглец, а призован, не е своеволник, а покоряващ се, не е господар, а жертва! И как тогава би стоял въпросът с добродетелите, с ведростта, с проявата на такт и смелост? Те щяха да бъдат нищожни, но ще продължат да съществуват. И ако човек вече нямаше да върви, а само да бъде воден, ако вече нямаше своеволно надвишаване на опита и сетивното възприятие, а само едно въртене в пространството около оня, който стои в средата му, то добродетелите пак устояваха и запазваха своята стойност и своето вълшебство, те се изразяваха в готовността да кажеш „да“ вместо „не“, да се подчиниш вместо да се отклониш, а може би малко и в това да мислиш и действаш така, сякаш си господар, сякаш си деен и приемаш живота и самоизмамата, тези отражения, без да ги подлагаш на проверка привидно като самоопределение и отговорност, и още така, като че ли по неизвестни причини всъщност си създаден повече за действие, отколкото за познание, че си по-инстинктивен, отколкото духовен. Ох, да можеше да поговори за това с отец Якобус!
Мисли или мечти от подобен род бяха отзвук от неговата медитация. Струваше му се, че при това „пробуждане“ въпросът не е до истина и познание, а до действителността и нейното изживяване и съществуване. С „пробуждането“ не проникваше по-близко до сърцевината на нещата, до истината в тях, човек обхващаше, развиваше, изстрадваше само отношението на собственото си „аз“ към моментното положение на тези неща. При това той не стигаше до закони, а до решения, не попадаше в центъра на света, а в центъра на собствената си личност. Ето защо и преживяното в такъв момент толкова малко можеше да бъде споделено и така странно се изплъзваше от възможността да бъде разказано и формулирано; като че ли вестите от тази сфера на живота не се числяха към целите на езика. Само по изключение можеше да се отиде малко по-напред, тогава оня, който би го разбрал, би бил човек в подобно състояние, човек, който страда заедно с него или се „пробужда“. Малко повече би го разбрал явно Фриц Тегулариус, още по-дълбоко би стигнало разбирането на Плинио. Кого другиго можеше да назове? Никого.
Взе да се здрачава. Кнехт бе съвсем унесен и изолиран от света в играта на своите мисли, когато се почука на вратата. И тъй като не се оборави веднага и не отговори, оня, който стоеше пред вратата, изчака малко и се опита повторно да похлопа леко.
Сега Кнехт отговори, стана, тръгна с пратеника, който го въведе в сградата на канцеларията и без по-нататъшно обаждане в кабинета на председателя. Майстор Александер го посрещна.
— Жалко — каза той, — че идвате без предварително съобщение; затова и се наложи да чакате. Изгарям от нетърпение да узная какво ви води насам тъй неочаквано. Не е нещо лошо, нали?
Кнехт се усмихна:
— Не, нищо лошо. Но наистина ли идвам неочаквано и съвсем ли не можете да си представите какво ме води?
Александер го погледна сериозно, със загриженост в очите.
— Е, да — каза той, — мога да си представя едно или друго. Тъкмо тези дни например си мислех, че случаят с вашето послание положително за вас не ще да е приключен. Колегията трябваше да ви отговори накратко, в един за вас, Domine, може би разочароващ смисъл и тон.
— Не — каза Йозеф Кнехт. — Всъщност аз едва ли очаквах нещо различно от това, което по смисъл съдържа отговорът на колегията. А що се отнася до тона, тъкмо той ми подейства благотворно. По писмото разбирам, че то е струвало на автора усилия, едва ли не мъка, и че той е изпитвал потребност да примеси към неприятния и някак засрамващ ме отговор, няколко капки мед, което естествено му се е удало отлично и за което съм му благодарен.
Читать дальше