Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Кнехт четеше отговора без особени очаквания, но с най-голямо внимание. Това, че колегията все пак имаше „основание за тревога“, той би могъл да си представи, пък и смяташе, че може да заключи за нея от един определен признак. Неотдавна в селището на играчите се появи един гост от Хирсланд с редовни документи и препоръка от ръководството на ордена, той помоли за гостоприемство под предлог, че ще работи в архива и библиотеката, и с това се опита като гост да присъства на няколко лекции на Кнехт, беше тих и внимателен, един вече възрастен човек, появяваше се почти във всички помещения или части на селището, бе се осведомил за Тегулариус и много пъти посещаваше живеещия наблизо директор на Валдцелското елитно училище; нямаше съмнение, човекът беше наблюдател, пратен, за да установи какво е положението в селището на играчите, забелязва ли се занемаряване, дали магистърът е здрав и на поста си, чиновничеството прилежно и учениците не са ли обезпокоени от нещо. Той остана цяла седмица, не пропусна нито една от лекциите на Кнехт. Неговото наблюдение и мълчаливото му присъствие навсякъде беше направило впечатление на двама от чиновниците. Явно ръководството на ордена бе изчакало доклада на този наблюдател, преди да прати отговора до магистъра.

Какво можеше да се мисли сега за отговора и кой ли бе неговият автор? Стилът не го издаваше, това беше общо употребим, безлик учрежденски стил, какъвто изискваше случаят. При по-внимателно взиране в написаното все пак можеше да се долови повече своеобразие и нещо лично, отколкото човек би предполагал при първото четене. Основата на целия документ беше в духа на ордена и йерархията, справедливостта и любовта към реда. Ясно можеше да се види колко нежелано, неудобно, дори тягостно и будещо гняв беше посланието на Кнехт. Отхвърлянето му, положително решено от автора на отговора още щом се бе запознал с него, не бе повлияно от преценките на другите. Въпреки възмущението и отказа все пак се долавяше едно друго вълнение и настроение, следа от симпатия, подчертаване на всички кротки и приятелски оценки и изказвания, раздали се по време на заседанието по повод молбата на Кнехт. Кнехт не се съмняваше, че Александер, председателят на ръководството на ордена, е авторът на отговора.

Тук ние стигаме предела на нашия път и, надяваме се, сме разказали всичко съществено за живота на Йозеф Кнехт. Без съмнение един по-късен биограф ще установи и ще може да сподели още някои подробности за края на неговия жизнен път.

Отказваме се да дадем собствено изложение за последните дни на магистъра, за тях не знаем повече, отколкото всеки валдцелски студент, и не бихме могли да го направим по-добре от „Легендата за майстора на стъклени перли“, която при нае се разнася в много преписи и вероятно е съчинена от неколцина любими ученици на изчезналия. Нека тази легенда завърши нашата книга.

Когато слушаме беседите на приятелите върху изчезването на нашия майстор и причините за това, за правотата или неправотата на неговите решения и стъпки, смисъла и безсмислието на съдбата му, то те ни се виждат като обясненията на Диодор Сицилийски относно вероятните причини за наводненията на Нил и ни се струва не само безполезно, а и несправедливо да увеличаваме тези обяснения с нови. Вместо това искаме да съхраним в сърцата си спомените за майстора, който много скоро след тайнственото си потегляне за „света“ премина в едно още по-чудно и тайнствено „отвъд“. В името на неговата памет, която ни е скъпа, искаме да обрисуваме всичко, което сме чули за тези събития.

След като магистърът прочете писмото, в което колегията решително отхвърляше молбата му, той усети лека тръпка, едно чувство за утринен хлад и отрезвяване, което му показа: дошъл е часът и сега вече няма колебаене и бавене. Това странно чувство, което сам наричаше „пробуждане“, му бе познато от решителните мигове на неговия живот, то беше оживяващо и едновременно болезнено, смесица от раздяла и ново начало и като пролетна буря разтърсваше дълбоко чак до несъзнателното. Той погледна към часовника. Час по-късно му предстоеше да изнася лекция пред курсисти. Реши да посвети този час на размисъл и се упъти към тихата магистърска градина. По пътя го придружаваше един стих, който неочаквано му хрумна:

Казваше си го тихо, без да знае у кой поет някога го бе чел, но стихът му въздействаше и му се харесваше и изглеждаше напълно подходящ за преживяванията му в мига. В градината Кнехт седна на обсипана с първите увехнали листа пейка, успокои дишането си и подири вътрешен покой, докато с просветлено сърце се отдаде на съзерцание, при което положението му в този час от живота се заниза в общи, надвишаващи личното картини. Но по обратния път към малката аудитория пак се обади оня стих, следваше отново да си го спомни, намери, че може би звучеше някак по-различно, същевременно светкавично паметта му се проясни и му дойде на помощ. Той тихо си каза: