Херман Хесе - Играта на стъклени перли

— Разбира се, господин магистър, и той дори изглеждаше почти доволен. Най-малкото му беше по-приятно, че вие ще бъдете негов учител, отколкото още веднъж да бъде изпратен в някакво училище.

— Е, тогава всичко е добре — каза Кнехт. — Вашият син, синьора, е привикнал на твърде голяма свобода, особено в последно време, и е понятно, че изгледът да има възпитател и надзирател му се видял по-скоро фатален. И така, решил да побегне миг, преди да бъде предаден на новия учител, може би по-малко с надеждата действително да се изплъзне на своята съдба, отколкото с мисълта, че при едно отлагане няма да загуби нищо. И освен това навярно е искал да даде един урок на родителите си и на намерения от тях учител и да покаже, че противостои на целия свят на възрастните и на учителя.

На Десиньори беше твърде приятно, че Кнехт не вземаше трагично случая. Но той самият бе обзет от грижа и безпокойство, с любвеобилното си сърце смяташе за възможно синът да бъде застрашен по всякакъв начин. „Може би — казваше си той — бягството на Тито е най-сериозно, може би той замисля да се самоубие?“ Ах, всичко пропуснато или направено погрешно във възпитанието на това дете, изглежда, сега си отмъщаваше тъкмо в мига, когато се надяваха да го поправят.

Въпреки съвета на Кнехт бащата настоя, че трябва да се предприеме, да се направи нещо; чувстваше се неспособен да посрещне удара със страдание и бездействие и изпадна в нетърпение и нервна възбуда, която неговият приятел вежливо осъди. Така решиха да изпратят хора в няколко къщи, където от време на време Тито се срещал с връстници. Кнехт се зарадва, че госпожа Десиньори излезе да се разпореди за това и че той остана насаме с приятеля си.

— Плинио — заговори му той, — лицето ти е такова, сякаш са донесли сина ти мъртъв вкъщи. Той вече не е малко дете и нито ще го сгази кола, нито ще яде отровно биле. И тъй, стегни се, мили. Понеже синчето не е тук, позволи ми за минути вместо на него да предам урок на тебе. Наблюдавах те малко и намирам, че ти не си в най-добрата своя форма. В момента, в който един атлет понася необикновен удар или тежест, мускулатурата му като че ли от само себе си прави необходимите движения, отпуща се или се свива, което му помага да бъде господар на положението. Така трябваше и ти, ученико Плинио, в момента, когато те улучи ударът или онова, което ти пресилено взе за удар, да се насочиш към първото защитно средство, което се използва при душевна атака, към бавно, грижливо овладяно дишане. Вместо това ти дишаш като актьор, който следва да представи, че е потресен. Не си достатъчно добре въоръжен, вие, светските хора, изглеждате по много особен начин уязвими от всяко страдание и грижа. В състоянието има нещо безпомощно и трогателно, а понякога, особено когато се появява истинско страдание, със смисъла на мъченичество също и величаво. Но във всекидневието подобен отказ от защита не е оръжие; ще се погрижа за това някога, когато му е потребно, твоят син да бъде по-добре въоръжен. А сега, Плинио, бъди така добър и направи заедно с мен няколко упражнения, за да видя дали наистина вече си забравил всичко.

С дихателните упражнения, за които Кнехт даде строга ритмични команда, благотворно отклони приятеля си от неговото самоизмъчване, а след това намери, че е склонен да изслуша разумните съображения и отново да се избави от прекомерния страх и загрижеността. Двамата отидоха в стаята на Тито; Кнехт с удоволствие разглеждаше безразборно натрупаните богатства на момчето, той посегна към една книга, която стоеше на нощната масичка до леглото, и видя, че от нея стърчи лист хартия, и виж ти, това беше бележка, една вест от изчезналия. Протегна листчето на Десиньори и се усмихна, сега и неговото лице отново просветля. В бележката Тито съобщаваше на родителите си, че тази сутрин станал много рано и щял да отпътува за планината сам, където в „Белпунт“ щял да чака новия си учител. Нека, преди отново тягостно да ограничат неговата свобода, му позволят малко удоволствие, непреодолимо желаел да не предприема това красиво непродължително пътуване, придружен от учителя и вече като надзираван и пленник.

— Съвсем понятно — каза Кнехт, — следователно аз ще тръгна утре и ще го намеря в твоята вила. А сега първо иди при жена си и й занеси новината.

През остатъка от деня настроението в къщата бе по-весело и спокойно. Същата вечер Кнехт по настояване на приятеля си му разказа накратко за събитията от последните дни и особено за двата си разговора с майстор Александер. В тази вечер той записа и оня чудноват стих на едно листче, което днес е притежание на Тито Десиньори, Поводът за това бе следният: преди вечерята домакинът го остави за пял час сам. Кнехт видя един шкаф, пълен със стари книги, който събуди неговото любопитство. И това беше едно от удоволствията, от които бе отвикнал и почти забравил в дългите години на въздържание, сега то дълбоко му напомняше за студентските години: да стоиш пред неизвестни книги и да посегнеш към някоя наслуки, да попрелистиш тук и там, да вземеш друга, чиято позлата или името на автора й, чийто формат или цвят на кожената подвързия ти допадне. С удоволствие той пробяга с поглед първо по заглавията върху гърбовете на книгите и установи, че има пред себе си само произведения на художествената литература от деветнадесети и двадесети век. Накрая взе един том, подвързан в избледняло ленено платно, чието заглавие „Мъдростта на брахманите“ го привлече. Отначало прав, след това седейки, прелисти книгата, която съдържаше няколко стотици поучителни стиха, едно куриозно съжителство на даскалска приказливост и същинска мъдрост, на философстване и истински поетичен дух. На тази странна и вълнуваща книга в никакъв случай не липсваше езотеричност, така му се стори, но тя стоеше в груби, в домашно изпечени блюда и най-хубавите в нея не бяха ония стихове, в които действително се стремеше да получи очертание една поука или мъдрост, а ония, в които бе намерил израз духът на поета, неговата любвеобилност, честността му, обичта към хората, неговият чист граждански характер. Като се опита да проникне в книгата с една особена смесица от уважение и наслада, пред очите му се мярна строфа, която той прие със задоволство и съгласие, и тя, сякаш усмихвайки се, му кимаше и като че ли му бе изпратена тъкмо за този ден. Строфата гласеше: