Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Той изтегли чекмеджето на писалището, потърси и намери лист хартия и записа строфата на него. По-късно го показа на Плинио и добави:

— Стиховете ми харесаха, в тях има нещо особено. Така сухо и едновременно така интимно! Те много добре подхождат и на моето настроение, и на състоянието ми в момента. Макар да не съм градинар и да нямам желание да посвещавам дните си на грижата за някакво рядко растение, то все пак аз съм учител и възпитател и съм на път да осъществя задачата си, на път съм към детето, което искам да възпитавам. Толкова много се радвам на това! Що се отнася до автора на тези стихове, поетът Рюкерт, то той вероятно е имал едновременно тези три благородни увлечения: на градинаря, на възпитателя и на автора, и може би тъкмо последното за него било първо, макар да го назовава на сетното и най-незначително място, и той е толкова влюбен в предмета на своята страст, толкова нежен, че не го нарича книга, а книжица. Колко трогателно е това!

Плинио се усмихна.

— Кой знае — каза той — дали красивото умалително не е просто похват, тъй като авторът искал вместо двусричната да употреби трисрична дума.

— Нека не го подценяваме — защищаваше го Кнехт. — Човек, написал в живота си десетки стихове, не може да бъде поставен на тясно от някаква си жалка метрическа потребност. Не, чуй само колко нежно й някак свенливо звучи това: „… и книжица да се напише.“ А може би не просто влюбеност е превърнала „книга“ в „книжица“. Може би замисълът е да извини или примири нещо. Или навярно поетът е толкова предан на своето дело, че от време на време сам възприема склонността си да създава книги като един вид страст и порок. Тогава думата „книжица“ би имала не само смисъла и звученето на влюбеност, а и на разкрасяване, заблуждаване, извиняване, същото, което има предвид играчът, когато не кани за една игра, а за игричка, и пияницата, който иска още една чашчица или глътчица. Е, това са само предположения. Във всеки случай, що се отнася до детето, което иска да възпитава, и книжката, която иска да напише, певецът има моето пълно одобрение и съчувствие. Защото ми е позната не само страстта да желаеш да възпитаваш, не, но и писането на книги е страст, която не ми е толкова чужда. И сега, след като се освободих от длъжността си, за мен отново крие нещо приятно и примамващо мисълта: някога при свободно време и добро настроение да напиша книга, не, книжица, малко съчинение за приятели и съмишленици.

— И за какво? — попита Десиньори любопитно.

— Ах, все едно, предметът не е важен. За мен той ще бъде само повод да се уединя и да се радвам на щастието да имам много свободно време. Аз виждам важността в това да намеря тона, подобаващата средина между страхопочитание и интимност, между сериозност и игра, не тон на поучение, а на приятелско споделяне и излияния върху едно или друго, което вярвам, че съм изпитал и научил. Начинът, по който един Фридрих Рюкерт смесва в стиховете си поучение и размисъл, споделяне и бъбрене, за мен явно не би бил подходящ и все пак в този маниер има нещо приятно, той е личен, но не своеволен, напомня на игра и въпреки всичко се свързва със здрави правила, това ми харесва. Е, засега предварително не ще се отдам на радостите и проблемите, свързани с писането на една книга, искам да се съсредоточа върху нещо друго. Но някога по-късно, мисля си, че за мен би могло да разцъфти и щастието от едно авторство, така както ми се мержелее пред очите, едно приятно, но много грижовно отнасяне към нещата, и не единствено за да му се насладиш в самота, а постоянно с мисълта за неколцина добри приятели и читатели.

На следващата сутрин Кнехт тръгна на път за „Белпунт“. Предния ден Десиньори му беше обяснил, че иска да го придружи дотам, но Кнехт решително отклони предложението и когато той все пак се осмели за още някои уговорки, едва ли не му се сопна.

— Момчето — каза той кратко — ще намери за достатъчно тягостно да посрещне фаталния нов учител и да го проучи. Не бива в момента свръхнеговите очаквания да добавим и присъствието на баща му, което тъкмо сега трудно би го зарадвало.

Докато пътуваше с наетата от Плинио пътническа кола, в свежата септемврийска утрин отново се върна доброто му вчерашно настроение. Той често заговаряше коларя, искаше от време на време да спира или да кара бавно, когато околността го привличаше, на няколко пъти свири на малката флейта. Това беше едно красиво и увлекателно пътуване от столицата и низината към предпланините и по-нататък към високата планина, едновременно то го отвеждаше от клонящото към своя край лято все повече и повече в есента. Към обяд започна последното голямо изкачване в широки завои, през все по-разредяваща се иглолистна гора, покрай пенливи, шумящи между скалите планински потоци, през мостове и покрай самотни селски дворове, оградени с дебели зидове, и сгради с малки прозорчета, в каменистата, все по-строга и сурова планинска местност, в чиято суровост и сериозност бяха двойно по-приятни многото малки туфи с цветя, нацъфтели като в рай.