Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Всичко това, също както опиянението от светлината на слънчевия изгрев, траеше само минути. Трогнат, Кнехт гледаше чудната игра, в която пред очите му неговият ученик се преобразяваше и разкриваше, заставаше нов и чужд и напълно равностоен нему. Двамата стояха на пътеката между къщата и беседката, къпани от изобилната светлина на изтока и дълбоко развълнувани от вихъра на току-що преживяното, когато Тито, едва направил последната стъпка на своя танц, се съвзе от щастливия си унес и се спря като изненадано при самотна игра животно, съзнавайки, че не е бил сам, че не единствен той е преживял и извършил нещо необичайно, а при това е имал и зрител. Мълниеносно последва първото си хрумване, което му даваше възможност да се измъкне от положението — ненадейно то му се видя някак опасно и засрамващо — и здравата да разбие вълшебството на този чудноват миг, който така властно го бе омаял и увлякъл.

По лицето му, досега със строгостта на маска и без възраст, се разля един детински и малко глуповат израз, като на човек, най-неочаквано разбуден от дълбок сън, много леко се поклати, присвивайки колена, погледна лицето на учителя си, тъповато изненадан, и със същата ненадейна бързина, като че ли му дойде наум нещо много важно, вече почти пропуснато, с един жест на дясната ръка, посочвайки към отвъдния езерен бряг който, както и половината от езерната шир, още лежеше в голямата сянка, тъй като покорената от утринните лъчи скалиста планина постепенно го стесняваше и свиваше към подножието си.

— Ако плуваме много бързо — извика Тито трескаво и по момчешки ревностно, — бихме могли да бъдем на другия бряг малко преди слънцето.

Думите едва бяха избликнали, призивът за надпревара със слънцето едва прозвучал и Тито с един силен скок, с глава напред изчезна в езерото, сякаш не можеше, било от дързост или смущение, достатъчно бързо да се махне оттук и с повишена активност да покрие със забрава едва отшумялата тържествена сцена. Край него се разхвърчаха пръски, водата се събра над главата му и няколко минути по-късно се показаха отново: глава, рамене и ръце, и отдалечавайки се бързо, се виждаха над синьо-зеленото огледало.

Когато излезе край езерото, Кнехт в никакъв случай нямаше намерение да се къпе и да плува, беше му твърде студено и след тази нощ, прекарана едва ли не като в болест, то не би му било полезно. Сега пред красотата на слънцето, възбуден от току-що видяното, другарски поканен и призован от своя питомец, той намери тази дързост за не толкова страшна. Но преди всичко се боеше, че би могло да изчезне и потъне отново това, което утринният час бе подготвил и обещал, ако сега остави младежа самичък и го разочарова, като със студената разумност на възрастен отклони опита за проверка на силата. И чувството за несигурност и отпадналостта, която си бе навлякъл с бързото пътуване в планината, може би тъкмо чрез неумолимост и енергични действия щеше да преодолее най-бързо. Призивът бе по-силен от предупреждението, волята по-силна от инстинкта. Бързо той съблече лекия утринен халат, пое дълбоко дъх и се хвърли във водата на същото място, където бе скочил и ученикът му.

Езерото, подхранвано от водите на глетчер и дори в най-горещо лято здравословно само за много калени хора, го посрещна с ледения студ на режеща враждебност. Той беше обзет от силни тръпки, но не от този страшен мраз, който го обгърна като с лумнали пламъци и след миг на кипнало обжарване бързо започна да го пронизва. След скока Кнехт отново се издигна нагоре и видя с голяма преднина Тито да плува далеч от него, почувства се засегнат от леденото, дивото, враждебното и още вярваше, че ще скъси разстоянието, че се бори за целта на надпреварата, за уважението и другарството, за душата на момчето, когато вече се бореше със смъртта, която го бе прегърнала в схватката. Напрягайки всички сили, докато сърцето му още биеше, той устоя на тази битка.

Младият плувец често се обръщаше назад и със задоволство установяваше, че магистърът го е последвал във водата. Сега отново се взираше, но вече не го виждаше, обзе го безпокойство, взираше се и викаше, върна се назад, забърза да му помогне. Не го намери, търсеше потъналия, плувайки и гмуркайки се толкова дълго, докато жестокият студ омаломощи и неговите сили. Зашеметен и задъхан, най-сетне стигна до сушата, видя халата, оставен край брега, вдигна го и почна с него механично да разтърква тялото, ръцете и краката си, докато изтръпналата кожа отново се стопли. Седна на слънце като повален в несвяст, втренчи се във водата, чиято синьозелена хладина сега бе пред него чудновато празна, чужда и зла, усети да го изпълват безпомощност и дълбока жал, когато с изчезването на физическата слабост се върнаха съзнанието и страхът за случилото се.