Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Прамълчание… И тъмнина царува…
Лъч от облак зъбещ се нахлува
и докосва сляпо дълбини световни,
и строи пространства той от светлина,
озарява формите на планина,
въздухът синее над земи чутовни.

Той като творец за действие разделя
в миг на две оплождащото ни начало:
и подпалва той изплашения свят
там, където светли струите блестят
и в разкош където всичко зазвучало
е възхвала на живота и повеля.

След това се носи на крила към Бога
и напира той във всяка тръпка жива
към духа голям на вечния баща.
Блясва над картина, в дума, в песента,
световете слива в свод на църква строга,
той е порив, дух, борба, любов щастлива.

В манастир сред планината като гост
влязох аз, когато всичките се молят,
обградени с книги. В залез златокос
тихо светеха върху стената гола
стари пергаменти с надписи безбройни.
В жаждата тогаз за знания достойни
книга взех за проба и прочетох там:
„Крачката към квадратура на кръга“.
Тази книга, казах си, бих взел сега!
Друга книга позлатена аз видях,
върху чийто гръб на дребен шрифт се спрях:
„Как яде от другото дърво Адам…“
Как от друго? От това ли: на живота!
Значи, е безсмъртен? Не току-така с охота
аз разбрах, че тук съм; с книгата огромна,
по средата, откъм гръб и в края, още помня,
с цветовете на дъга пред мен блестеше.
Нейното заглавие възвишено гласеше:
„Съответствия на тоновете с цветовете.
Доказателство как всеки цвят заветен
отговаря на тоналност съответна“.
Как примамно хоровете цветни
светеха срещу ми! Почнах да се сещам,
всяка книга ми го казваше да зная,
че стоя в библиотеката на рая;
и на всичките въпроси неспокойни,
и на всички жажди в мене, толкоз знойни,
отговор аз срещах, хляб за всеки глад
на духа получих. Вперех ли очи,
върху всяка книга почва да личи
обещаващо заглавие пред мене;
всичко беше с предварителен цитат,
с плодове за всички хора удивени,
към които ученикът не посяга,
но учителят протяга се веднага.
Тук бе смисълът дълбок и чист, извечен
на поезията и на мъдростта,
силата вълшебна питаща в света —
с отговора заедно бе той изречен.
И есенцията на духа бе тука
в тези тайни книги, в този кът
ключове лежаха за отвъд.
Принадлежност беше тяхната наука
само над когото слиза благодат.

И положих аз с ръцете си трептящи
върху пулт един от тези томове изящни,
разгадавах дълго шрифта непознат
сам насън това, което не съм учил,
но в игра щастлива бях улучил.
И политнах в междузвезден хлад,
в бездни на духа, вградени в зодиака,
сред които всичко беше откровение
на народи и картини посред мрака,
станали наследство вечно по стечение
на зависимости стари и по-нови,
съотнесени едни към други там;
и към старите открития готови
идват други, все по-нови, знам.
Тъй че аз, като четях в основи,
минах пътя на човечеството сам,
възприемах всички истини сурови
на постигналите ги до днеска с плам.
Аз четях и виждах букви — силуети,
да се сливат и разделят, щом са слети,
да се пръскат и подреждат разиграни
и отново нови фигури събрани
гледах аз и вече бях се слисал
пред възникващия непрестанно смисъл.

Заслепен от толкоз четене тогава,
вдигнах своя поглед за почивка аз:
бях единственият гост през този час,
В залата стоеше като че в забрава
стар човек, навярно библиотекар;
гледах сериозно, в работа унесен,
как се занимава с книгите, макар
да не знаех всъщност смисъла чудесен
на усърдността му. Този стар човек
нежно беше хванал книга, с поглед мек
на гърба й нещо писано четеше,
после я издуха в миг с устата бледа,
а заглавието — то такова беше,
че си заслужава с радост да го гледа!
Тихо го изтри и с пръст подир това
той с усмивка друго изведнъж написа,
друго той постави, после се залиса
и подред над книги клатеше глава:
новите заглавия обмисляше какви са.
Дълго аз объркано го наблюдавах
и на разума си се съпротивлявах,
върнах се след туй при книгата, която
бях зачел, но толкоз чудните картини,
завладели ме току-що, не откривах вече;
те, погледнех ли, се скриваха, когато
знаците изчезваха пред мен немирно;
и разказваше светът така обширно,
сякаш че кръжеше в облаците сини,
не оставяше след своя полет нищо,
само сива сянка срещу мен изпречи.
Върху рамото ръка усетих аз
и видях как оня старец беловлас
се усмихва; станах. Книгата той взе,
от смеха му тръпка ме обзе
като мраз и после неговият пръст
плъзна се отгоре и по стара кожа
той с перо заглавие след туй, въпроси,
на които никой отговор не носи,
най-старателно на книгата положи.
След това изчезна с целия си ръст.