Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Било преди няколко хиляди години, властта принадлежала на жените: в племето и рода проявявали уважение и покорство към майката и бабата, раждането на момиче срещали с много по-голяма радост, отколкото на момче.

В селото имало една прастара жена, може би на сто или повече години, и всички я уважавали и почитали като царица, макар че, откакто се помнело, тя много рядко вдигала пръст или изричала дума. През повечето дни седяла пред колибата си, заобиколена от услужливи роднини, жените от селото идвали при нея, за да й засвидетелстват уважението си, да споделят тревогите си, да й покажат своите деца и поискат благословията й, идвали бременни и молели да докосне тялото им и да даде име на очакваното дете. Понякога родоначалницата полагала ръка, понякога само кимвала или поклащала глава, или продължавала да седи неподвижно. Тя рядко изричала дума, само присъствала, била тук, седяла и управлявала, седяла с жълтеникавобяла коса на тънки кичури, с орлово лице и прозирна, сякаш пергаментова кожа, седяла и приемала знаци на уважение, подаръци, молби, изслушвала вести, жалби, седяла позната на всички като майката на седем дъщери, като баба и прародителка на много внуци и правнуци, седяла и зад кафеникавото й чело се таели мъдростта, преданията, правото, нравите и честта на селото.

Било пролетна вечер, облачна и притъмняла рано. Пред глинената къщурка на старицата не била тя самата, а нейната дъщеря, само малко по-млада, не така побеляла и достойна като нея. Тя седяла и почивала, стол й бил къщният праг, един плосък камък, в студено време покрит с кожа, а в широк полукръг наоколо седели по земята — в пясъка или на тревата — няколко деца, жени и момчета; те се събирали тук всяка вечер, когато не валяло или не било студено, защото искали да слушат дъщерята на прамайката, как тя разправя истории или напява стихове. По-рано това вършела самата старица, сега била прекалено стара и вече необщителна, на нейно място седяла дъщерята и разказвала историите и стиховете, които знаела от прародителката, тя имала същите глас, фигура, тихо достойнство в държането, движенията, начина на говорене и по-младите от слушателите я познавали много по-добре, отколкото майка й и вече почти не знаели, че тя стои на мястото на друга и предава историите и мъдростите на племето. В тези вечери от нейните уста течал изворът на знанието, под белите си коси тя съхранявала богатството на племето, зад кроткото набръчкано старо чело живеели споменът и духът на селището им. И ако някой бил мъдър и знаел стихове и истории, то той ги знаел от нея. Освен нея и прастарата в племето имало само още един посветен, той обаче оставал скрит, един тайнствен и съвсем мълчалив човек, заклинателят на дъжда или на времето.

Сред слушателите било приседнало и момчето Кнехт, а редом с него едно малко момиче, казвало се Ада. Кнехт обичал това момиче и на драго сърце често го придружавал и пазел, всъщност не от любов, за нея той още нищо не знаел, сам бил дете, но защото Ада била дъщеря на заклинателя на дъжда. Него, заклинателя на дъжда, Кнехт уважавал много и му се удивлявал, след прамайката и нейната дъщеря не почитал никого така. Но те били жени. Човек можел да ги почита, да се страхува от тях, но не и да стигне до идеята и да изпита желанието да бъде това, което са те. Заклинателят на дъжда бил недостигаем човек и за едно момче нямало да е лесно да се приближи до него; трябвало да върви по заобиколни пътища и един от тези заобиколни пътища към заклинателя на дъжда бил грижата на Кнехт за детето му. Той взимал Ада винаги когато било възможно, от къщата на заклинателя на дъжда, разположена малко надалеч, за да седят надвечер пред колибата на старицата и да слушат разказите й, и после отново я придружавал до вкъщи. Така направил и днес и седял редом с нея сред тъмната тълпа и слушал.

Тази вечер старицата разказвала за селото на вещиците. Тя редяла:

— От време на време в някое село се появява жена, която е толкова лоша, че с никого не може да се погажда. Повечето от тези жени остават без деца. Понякога те са толкова лоши, че селото не ги иска. Тогава взимат жената през нощта, оковават мъжа й във вериги, нея набиват с пръчки и я прогонват далеч в горите и блатата, проклинат я и я оставят там. После свалят веригите на мъжа и ако той не е твърде стар, може да се събере с друга жена. Прогонената, ако не загине, броди из горите и тресавищата, научава езика на животните и след като дълго се лута и обикаля, някой ден намира едно малко село, то се нарича селото на вещиците. Там са всички зли жени, пропъдени от селата им, събрали се и сами си създали село. Там живеят те, правят злини и магии и тъй като сами нямат деца, на драго сърце примамват деца от истинските села и когато някое дете се загуби в гората и вече не се завърне, навярно не се удавя в блатото, не го разкъсва вълк, а го прилъгва вещица и го заблуждава в пътя му, за да го заведе в селото на вещиците. На времето, когато бях още малка и моята баба бе най-старата в селото, веднъж едно момиче отишло с другите за черни боровинки и докато те брали, така се уморило, че заспало; било малко, папратите го скривали, другите деца продължили нататък и не забелязали нищо. Едва когато се върнали в селото и скоро настанала вечер, видели, че момичето не е с тях. Пратили млади момци, търсили го и викали в гората до късна нощ, после се върнали, без да го намерят. Малката обаче, след като спала достатъчно, продължила да върви все по-навътре и по-навътре в гората. И колкото по се страхувала, толкова по-бързо тичала, но отдавна вече не знаела къде е и тичала все по-далеч от селото, дотам, докъдето никой никога не бил стигал. На шията си носела на лико зъб от глиган, подарен от баща й, донесъл го от лов, пробил му дупка с каменно острие, за да може да го наниже на лико, преди това три пъти варил зъба в глиганска кръв и през цялото време напявал добри заклинания; който носи такъв зъб, е запазен от всякаква магия. Ето че между дърветата се появила една жена, тя била вещица, престорила се на мила и казала: „Здравей, хубаво дете. Загубило ли си се? Ела с мене, аз ще те заведа вкъщи.“ Детето тръгнало с нея, но се сетило за поръката на родителите си, че не бива никога да показва на чужди глиганския зъб, и затова, докато вървели, незабелязано извадило зъба от ликото и го скрило в колана си. Чуждата жена вървяла с момичето часове наред, било вече нощ, когато те стигнали селото, но това не било нашето село, а на вещиците. Там затворили момичето в тъмен обор, а вещицата отишла да спи в своята колиба. На сутринта тя го питала: „Нямаш ли глигански зъб у себе си?“ Детето отвърнало: „Не. Имах един, но трябва да съм го загубила в гората.“ И й показало на шията си панделката от лико, на която вече не висял зъб. Тогава вещицата извадила глинено гърне, в което имало пръст, там растели три билки. Детето ги погледнало и попитало какво е това. Вещицата посочила първата и казала: „Това е животът на твоята майка.“ После посочила втората и казала: „Това е животът на твоя баща.“ Най-сетне и третата: „Това е твоят собствен живот. Докато тези треви са зелени и растат, вие ще сте живи и здрави. Ако някоя увехне, то този, чийто живот означава, боледува. Ако растението се изтръгне така, както аз сега ще го изтръгна, оня, чийто живот то означава, трябва да умре.“ Тя уловила билката, която означавала живота на бащата, и почнала да я тегли. Когато леко я поиздърпала и се провидял бял корен, растението въздъхнало дълбоко…