Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Подобно на оная вечер, в която разказвачката на приказки наплашила Ада и той видял гърнетата в огнището на стария, в паметта на Кнехт се запечатал и друг един час, един час между нощта и утрото, когато майсторът го събудил малко след полунощ, излязъл с него в дълбокия мрак, за да му покаже последната поява на стапящия се лунен сърп. Тогава те прекарали — майсторът, смълчан и застинал, момчето, малко уплашено и зъзнещо от недоспиване — дълго време на една висока скална площадка сред гористия хълм, докато на предварително посоченото от майстора място във вече описаната форма и наклон се появила тънката луна, една нежно извита дъга. Плах и очарован, Кнехт се взирал в бавно издигащото се светило, сред облачния мрак то кротко плувало към един ясен небесен остров.

— Скоро луната ще смени своя облик и отново ще се увеличи. Тогава ще настъпи време да се сее елдата, казал заклинателят на дъжда, преброявайки дните на пръсти. После отново потънал в размисъл и предишното мълчание и сякаш оставен сам, Кнехт се свил на блестящия от роса камък, треперел от студ, от дълбочината на гората долетял протяжен вик на сова. Дълго старият стоял замислен, после се изправил, положил ръка върху косите на Кнехт и казал тихо като през сън:

— Когато умра, духът ми ще отлети на луната. Тогава ти ще си мъж, ще имаш жена, дъщеря ми Ада ще бъде твоя жена. Когато тя ти роди син, моят дух ще се върне и ще живее във вашия син и ще му дадеш името Туру, както се казвам аз.

Ученикът слушал удивен, не дръзвал да продума дума, тънкият сребърен сърп се издигнал и вече бил почти закрит от облаци. Младият човек бил странно развълнуван от предчувствие за взаимни връзки, преплитания, повторения и кръстосвания между нещата и явленията, с почуда той се виждал зрител и участник в тяхната игра, пред това тайнствено нощно небе, където над безкрайните гори и хълмове се появил остър и тънък сърп по точното предвещание на учителя; чуден му се виждал той и забулен в хиляди тайни, той, който мислел за собствената си смърт, той, чийто дух щял да пребивава на луната и да се върне обратно в един човек, който ще бъде син на Кнехт и ще носи името на някогашния заклинател. Дивно, разтварящо се и на места прозирно също както облачното небе му изглеждало бъдещето, отредената участ и това, че те се знаели, че се назовавали и можело да се говори за тях, му се струвало надникване в необгледни пространства, пълни с чудеса и все пак подчинени на ред. В един миг всичко му се виждало достъпно за духа, всичко познаваемо, всичко можело да се долови: тихият, уверен ход на звездите горе, животът на хора и зверове, техните приятелства и вражди, срещи и борби, всичко възвишено и низко заедно със заключената във всяка живина смърт, и всичко това той виждал или чувствал в една първа тръпка на усет за нещо цялостно, виждал и себе си самия включен в него, въвлечен в един ред, където господствали закони, подвластното на духа. Ето кое било първото предусещане за големите тайнства, за тяхното достойнство и дълбочина, както и за тяхната познаваемост, което като призрачна ръка докоснало младежа в този нощно-предутринен горски хлад, върху скалата над хилядите шепнещи корони на дърветата. Той не можел да говори за това ни тогава, ни през целия си живот, но много пъти трябвало да мисли върху предусетеното, нещо повече, в неговия по-нататъшен опит и учение този час и преживяното през него останали като вечно настояще. Той го предупреждавал: „Мисли за това, мисли, че всичко това съществува, че между луната и тебе и Туру и Ада протичат лъчи и потоци, че има смърт и страна на сенките и завръщане оттам и че за всички образи и явления на света отговорът е в глъбините на твоето сърце, че всичко те засяга, че за всичко трябва да знаещ много, толкова, колкото изобщо е възможно да узнае човекът.“ Почти така говорел този глас. За Кнехт този бил първият път, когато доловил ясно гласа на духа, неговото изкушение, примамване, изискване и магическото му привличане. Той вече виждал неведнъж луната да се носи по небето и слушал нощни викове на сова, а от устата на учителя, колкото и неразговорлив да бил той, чувал някоя и друга дума за стара мъдрост или съзерцание в самота — в този час обаче всичко било ново и различно, това, с което той се срещнал, било предусещането за цялото, чувството за взаимната свързаност и за отношенията, за реда, който включвал и него самия и го правел съотговорен. Който имал ключ за това, бил в състояние не просто по следи от стъпки да открие едно животно, по корени или семена — някакво растение, той би трябвало да познае целостта на света: звездите, духовете, хората, животните, целебните средства и отрови, да обхване всичко в неговата цялост и от всяка част и от всеки знак да разчита други. Нали има добри ловци, които могат от една следа, от едно изпражнение, от няколко косъма или останки да открият повече, отколкото другите. По снопче малки косми познават не само от какво животно са те, а и дали то е старо или младо, мъжко или женско. Други по формата на един облак, по някаква миризма във въздуха, по особеното държане на животните или растенията знаят дни по-рано приближаващата буря; неговият майстор е ненадминат и почти безпогрешен в това. Трети пък носят в себе си някаква вродена сръчност: срещат се момчета, които умеят да улучат с камък птица от трийсет крачки, те не са се обучавали, просто могат, това не се постига със старание, а по вълшебство или милост, камъкът излита от ръката им сам, камъкът иска да улучи и птицата иска да бъде улучена. А имало и други, които знаели бъдещето предварително: дали един болен ще умре, или не, дали една бременна ще роди момче или момиче; дъщерята на прамайката била прочута с това, а и заклинателят на времето притежавал, както разправят, някои такива познания. Само че трябва, така се струвало на Кнехт в оня миг, в огромната мрежа от взаимозависимости да се намира едно средоточие, от което всичко се узнава, вижда се и се разчита, всичко минало и всичко идно.