Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Към оня, който стои в това средоточие, знанията трябва да се устремяват както водите към долината и заекът към зелето, словото му да бъде остро и да улучва безпогрешно като камъка, излетял от ръката на изкусен стрелец; трябва със силата на духа да съедини в себе си всички тези отделни чудни дарби и способности и да ги остави да се изявяват: това би бил съвършеният, мъдрият, ненадминатият човек! Такъв да бъдеш, да се приближиш, да си на път към тази цел! Това би бил пътят на пътищата, целта, която придавала святост и смисъл на един живот. Приблизително така го чувствал той и всичко, което сега се опитваме да кажем на нашия нему непознат език от понятия, не може да предаде нищо от ужаса и жарта на неговото преживяване. Ставането в глуха доба, повеждането през мрачната безгласна гора, пълна с опасности и тайни, търпеливото чакане горе на каменната плоча в утринния студ, появата на тънкия лунен призрак, оскъдните думи на мъдрия човек и това, че бил сам с учителя в необикновен час, всичко било за Кнехт празник и драма, преживяна и съхранена като тържествено посвещаване, сякаш бил приет в някакъв съюз и култ, в една връзка на покорство, но и на слава към неназовимото, към тайнството на света. Да се отлее в мисъл или в думи това преживяване или нещо подобно, не можело и още по-далечна и невъзможна в сравнение с всяка друга би била навярно мисълта: „Не си ли създавам сам това преживяване, или то е обективна действителност? Изпитва ли учителят същото, или ми се присмива? Мислите ми, възникнали при това преживяване, нови, лични, неповторими ли са, или някога учителят и някой друг преди него е преживял и премислил точно същото?“ Не, тези отсенки и разграничения не ги е имало. Всичко било действителност, пропито и проникнато от действителното, както тестото от маята. Облаци, луна и променливо небесно зрелище, студен варовик под босите нозе, влажен хлад на ръмяща роса в бледия нощен въздух и утешителен дъх на родина, на пушек от огнище и сухи листа, запазен в кожата, наметната на учителя, звън на достойнство и тих ек от готовност за старост и смърт в неговия суров глас — всичко било свръхдействително и сякаш едва ли не силом прониквало в сетивата на младежа. А за спомените сетивните възприятия са по-дълбока земя-кърмилница, отколкото най-добрите системи и методи на мислене.

Заклинателят на дъжда наистина принадлежал към малцината, които имали занятие, обучени на особено изкуство и умения, но неговият всекидневен живот външно почти не се различавал от този на всички други. Той бил първенец и се радвал на уважение, получавал дарове и възнаграждения, колчем направел нещо за общността, но това се случвало само при необикновени поводи. Неговото далеч по-важно и тържествено, дори свято дело било през пролетта да определя деня за посев на всеки плод и всяко растение, той го правел след точно съобразяване с положението на луната, отчасти според предавани по наследство правила, отчасти по собствен опит. Но тържественото започване на сеитбата, пръскането на първата шепа зърна и семена в земята на общината вече не спадало към неговите задължения, никой мъж нямал толкова висок ранг; всяка година то се извършвало от прамайката или от нейна най-стара роднина. Учителят му се смятал сред най-важните лица в селото в случаите, когато наистина действал като заклинател на времето. Това ставало, когато продължителна засуха, дъждове или студ връхлитали полята и заплашвали племето с глад. Тогава Туру трябвало да приложи средството, което знаел срещу суша и лоша реколта: жертвоприношение, заклинания, молитвени шествия. Според преданието, ако настъпела упорита суша или почнели неспирни дъждове и всички други средства не помагали, духовете не се омилостивявали с уговорки, молби или заплахи, оставало едно последно, непогрешимо средство, което по времето на майките и бабите трябва често да е било прилагано: принасян ето в жертва на самия заклинател на дъжда от общината. Прамайката, разправяли, била преживяла и видяла подобно нещо.

Освен грижата за времето учителят помагал на отделни хора като заклинател на духове, майстор на амулети и вълшебни средства, в известни случаи и лечител, доколкото това не било право на прамайката. В останалото обаче учителят Туру водел живот като всеки друг. Той помагал, когато му идвал редът, да се обработва земята на общината и край къщичката си уредил своя собствена малка градина. Събирал плодове, гъби, съчки и ги съхранявал. Ловял риба и ходел на лов, и отглеждал една или две кози. Като селянин приличал на всеки друг, като ловец, рибар и търсач на билки обаче бил несравним; самотник и гений, за него се носела славата, че знае куп природни и магически хитрини, похвати, предимства и помощни средства. Разправяли, че изплете ли от върбови клонки примка, никое уловено животно не можело да се изплъзне от нея, той умеел с особени средства да придава мирис на стръвта за рибата, да я прави вкусна и ароматна, умеел да примамва раците към себе си, имало хора, които вярвали, че той разбира езика на някои животни. Но същинско царство му била магическата наука: наблюдаването на луната и звездите, познаването признаците на времето, предчувствието за промяна във времето, за растежа на посевите, заниманието с всичко, което служело като помощно средство за чудотворно въздействие. Той бил славен познавач и събирач на онези създания на растителния и животинския свят, които можели да служат за лекарства и отрови, носители на магия, средства за благослов и защита срещу злото. Той знаел и намирал всяка трева, и най-рядката, знаел къде и кога тя цъфти и връзва семена, кога е време да се изровят корените й. Познавал и намирал всички видове змии и костенурки, знаел как да употреби рога, копита, нокти, косми, познавал изкривените, сраснали се призрачно форми, които всявали страх, кривините, израстъците и брадавиците по дънери, по листа, по зърна, по черупки, по рога и копита.