Херман Хесе - Играта на стъклени перли

В настъпващата нощ Кнехт вървял бавно към селото под облачното небе, където светели само две-три звезди, доволен и приятно развълнуван. За удоволствията, красотите и изтънченостите, които за нас, съвременните хора, са нещо естествено, от което не са лишени и най-бедните, селището не знаело, не познавало нито образованието, нито изкуствата, не познавало други къщи освен полегналите глинени хижи, не знаело за железните и стоманени изделия, и неща като пшеницата или виното били непознати, открития като свещта и лампата на тези хора биха изглеждали лъчезарни чудеса. Но от това животът на Кнехт и светът на неговите представи не бил по-малко богат, подобно на безкрайна тайна, на картинна книга го обгръщал светът, от който с всеки изгрял ден той завоювал една нова малка част, от света на животните и растенията чак до звездното небе, и между нямата тайнствена природа и неговата самотна, тръпнеща в плахите му юношески гърди душа всичко било сродно, в нея съществувало всичко — напрежение, страх, любопитство и жажда за присвояване, на което е способна човешката душа. Макар в неговия свят да нямало никакви записани знания, никаква история, никаква книга и азбука, и всичко, което лежало на повече от три-четири часа път далеч от селото, да му било съвършено непознато и недостигаемо, то затова пък той живеел в пълно разбирателство със своя свят, със своето село. Селото, родината, общността на племето под водителството на майките му давали всичко, каквото могат да дадат на човека народът и държавата: една земя, пълна с хиляди корени, в чиято плетеница той сам бил жилка и участвал във всичко.

Доволен, Кнехт продължавал да върви бавно, в дърветата шептял нощният вятър, припуквали леко, миришело на влажна пръст, на тръстика и тиня, на дим от полузелени цепеници, един тежък и някак сладникав мирис, който повече от всичко друго му говорел за родния край; и най-после, когато наближил колибата на момчетата, той усетил нейния дъх, мириса на млади човешки тела. Безшумно се мушнал под тръстиковата рогозка в топлата дишаща тъмнина, легнал върху сламата и мислел за историята на вещиците, за глиганския зъб, за Ада, за заклинателя на дъжда, за неговите гърнета край огъня, докато заспал.

Туру се отнасял към момчето съвсем сдържано, той с нищо не го облекчавал. Младият обаче бил винаги по следите му, нещо го привличало да върви подир заклинателя, често той самият не знаел как. Навремени старият, когато в най-притулено място, в гора, тресавище или гъсталак, поставял клопка, душел следа на животно, изравял корен или събирал семена, можел изведнъж да усети погледа на момчето, което безшумно и невидимо го следвало и дебнело от часове. Понякога се правел, че не е забелязал нищо, понякога проръмжавал и неблагосклонно махвал на преследвача, сочел му да се махне, друг път му кимвал да се приближи и го задържал при себе си за деня, приемал неговите услуги и му показвал това или онова, съветвал го, поставял го на изпитания, назовавал му имена на треви, нареждал му да черпи вода или да пали огън и за всяко действие знаел похвати, предимства, тайнства, формули, чието запазване в тайна внушавал на момчето. И накрая, когато Кнехт станал малко по-голям, той го взел при себе си, признал го за свой ученик и го преместил от къщата на момчетата в своя дом. С това отличил Кнехт пред цялото племе, той вече не бил момче, а ученик на заклинателя на времето, което показвало: ако издържи и е годен за нещо, ще бъде негов приемник.

От часа, в който Кнехт бил приет от стария в неговата къща, преградите между тях паднали, но не и преградата на страхопочит и покорство, а само тази на недоверието и сдържаността. Туру се предал, бил победен от упоритото старание на Кнехт; сега той не искал нищо друго, освен да направи от него добър заклинател и следовник. За това наставничество нямало понятия, учения, методи, азбука или числа и само твърде малко думи, учителят развивал много повече сетивата, отколкото ума на Кнехт. Било огромно богатство не просто да овладее и използва всички познания, традиции и опит на тогавашните хора за природата, но и да ги предава по-нататък. Голяма и дълбока система от опити, наблюдения, инстинкти, привички за изследване се разкривала бавно пред младежа, почти нищо от това не било превърнато в понятие, едва ли не всичко трябвало да се долови със сетива, да се научи и провери. Основа и средоточие на тази наука било учението за луната, за нейните фази и влияния, за това как тя винаги отново се уголемявала и смалявала, населена с душите на умрелите, изпращайки ги за ново раждане, за да отвори място за нови мъртъвци.