Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Кнехт трябвало да се учи повече чрез сетивата си, повече с крак и ръка, с око и осезание, ухо и обоняние, отколкото с разум, и Туру го обучавал далеч повече с примери и показване, отколкото със слова и наставления. Рядко се случвало учителят изобщо да говори свързано, а и тогава думите му били само опит да направят още по-разбираеми неговите необикновени внушителни жестове. Учението на Кнехт малко се различавало от това, което младият ловец или рибар научавал от някой добър майстор, ала то му доставяло голяма, радост, защото научавал това, което вече било вложено в него. Учел да се вслушва, да дебне, да се промъква, да наблюдава, да бъде нащрек, да бди, да души, да разпознава следи, но дивечът, който той и неговият учител дебнели, не били само лисицата и язовецът, пепелянката и костенурката, птицата и рибата, а духът, цялото, смисълът, взаимната връзка. Да познават и определят бързолетното своенравно време, да отгатват и предричат стаената в една ягода или змийска челюст смърт, да дебнат тайната, по която облаците и бурите се свързват със състоянието на луната и влияят върху посева и растежа, както и върху благополучието или гибелта на живота в човека и звяра, към това се домогвали те. Всъщност се стремели към същата цел, към която се стремят науката и техниката от по-късните хилядолетия, след овладяването на природата, когато може да се играе с нейните закони, но те правели това по съвсем различни пътища. Не се отделяли от природата и не се опитвали насилствено да проникнат в нейните тайни, никога не се противопоставяли и не враждували с природата, а винаги оставали частица от нея и предани й със страхопочитание. Възможно е те да са я познавали по-добре, да са се отнасяли по-мъдро към нея. Едно обаче било за тях абсолютно невъзможно: и в най-дръзката мисъл да се отнесат към природата и царството на духовете без страх, благосклонност и покорство или да почувстват превъзходство над нея. Това престъпно самонадценяване било немислимо за тях, изглеждало им невъзможно да се отнасят другояче освен със страх към могъществото на природните сили, към смъртта, към демоните. Страхът властвал над живота на хората. Струвало им се невероятно да го преодолеят. Но да го укротят и обуздаят в някакво русло, да го надхитрят и преобразят, да го включат в целостта на живота, им служели различни форми на жертвоприношение. Страхът бил бреме, притиснало битието на хората, но без неговата огромна тежест на живота им би липсвал не само страх, но и деятелност. Комуто се удавало да облагороди част от страха в страхопочитание, спечелвал много, хората от този вид, хората, чийто страх се превърнал в благоговение, били добрите и напредналите в онова време. Жертвало се много и в различни форми и някои от тези жертвоприношения и ритуалите към тях били в кръга от задължения на заклинателя на времето.

Редом с Кнехт в къщичката растяла и малката Ада, едно хубаво дете, любимка на стария, и когато му се видяло, че е дошло време, той я дал за жена на своя ученик. Оттогава Кнехт минавал за помощник на заклинателя на дъжда, Туру го представил на родоначалницата на селото като свой зет и наследник и вече му позволявал да го замества при известни служебни работи. Постепенно с годишните времена и годините престарелият заклинател на дъжда съвсем се отдал на старческо съзерцателно бездействие и му предоставил всичките си задължения, а когато умрял — намерили го мъртъв край огнището, скупчен над няколко гърнета с магически отвари, бялата му коса опърлена от огъня, — тогава вече отдавна момчето, ученикът Кнехт, било известно на селото като заклинател на дъжда. Той поискал от съвета на селските старейшини достопочтено погребение за своя учител и над гроба му изгорил като жертва цял товар от благородни и благоуханни треви и корени. И това вече било далечно минало, а сред децата на Кнехт, от които къщичката на Ада станала тясна, имало едно момче на име Туру и в неговия образ старият се бил върнал от посмъртното си пътуване до луната.

С Кнехт се случило така, както на времето с учителя му. Част от неговия страх се превърнал в страхопочитание и дух. Част от младежките му стремежи и дълбокият му копнеж останали живи, други умрели и се загубили с годините в труд, в любов и грижи за Ада и децата. Все още неговата най-голяма любов била луната, старателното й изследване и нейното влияние върху сезоните и промените на времето; в това той достигнал и накрая надминал своя учител Туру. И тъй като уголемяването на луната и нейното изчезване било толкова близко свързано с умирането и раждането на хората, и тъй като от всички страхове, в които те живеели, страхът от смъртта бил най-дълбокият, то Кнехт, като почитател и познавач на луната, от своята близка и жива връзка с нея стигнал до едно свято и пречистено отношение към смъртта; в зрелостта си той бил вече много по-малко подвластен на смъртния страх, отколкото другите хора. Можел да говори на луната с уважение, с гореща молба или с ласкавост, чувствал се свързан с нея в нежни духовни отношения, познавал живота на луната много точно и взимал съкровено участие в неговото протичане и съдба, в себе си преживявал нейното изчезване и новата й поява като мистерия и страдал с нея и се плашел, когато наближавало ужасното и му се виждало, че луната вещаела болести и опасности, бедствия и щети, когато губела блясъка си, променяла цвета си, затъмнявала се почти до угасване. В такива времена естествено всеки вземал участие в това, което ставало на луната, треперел за нея, съзирал заплаха и надвисването на беда по нейното помръкване и обзет от страх, се втренчвал в старото й болнаво лице. Но тъкмо тогава проличавало, че заклинателят на дъжда Кнехт бил много по-съкровено свързан с луната и знаел много повече за нея, отколкото останалите; разбира се, и той страдал с нейната съдба, сърцето му било притеснено и свито, но неговият спомен за подобни преживявания бил по-остър и по-жив, неговото доверие по-дълбоко, вярата му във вечността и възвръщането, в поправимостта и преодоляването на смъртта била по-голяма, по-силна била и неговата всеотдайност: в такива часове той се чувствал готов да съпреживее участта на небесното светило чак до гибел и ново раждане, нещо повече, тогава от време на време дори изпитвал дързост, някаква безумна смелост и решителност чрез духа да се противопостави на смъртта, да укрепи своето „аз“ чрез самопожертвователност за една свръхчовешка участ. Нещо от тези мисли проличавало в държането му и се долавяло от другите; той минавал за знаещ и благочестив, много спокоен човек, който няма страх от смъртта, за човек, който се разбира добре със стихиите.