Херман Хесе - Играта на стъклени перли

И следвайки пътя си с копнеж по такива мисли, той все пак живеел много повече със сетивното, с омайната светлина на луната, с дъха на една трева, сока на корен, вкуса на някаква кора, с отглеждането на лековити билки, варенето на мехлеми; отдаден всецяло на времето и атмосферните явления, той си създавал някои способности, също и такива, каквито ние хората от по-късно време вече не притежаваме или разбираме само наполовина. Най-важната от тези способности естествено била да привлича дъжда. И макар в някои особени случаи небето да оставало твърдо и сякаш жестоко се присмивало на неговите старания, то Кнехт стотици пъти докарвал дъжд и почти всеки път по малко по-различен начин. Наистина той не можел да промени или изостави нищо от жертвоприношенията, ритуала на молитвените шествия, заклинанията, барабанната музика. Но това била официалната, видимата страна от неговата дейност на заклинател и жрец. И, разбира се, било много хубаво и пораждало прекрасно възвишено чувство, когато вечер след ден, започнал с жертва и процесия, небето се покорявало, хоризонтът притъмнявал, вятърът донасял дъх на влага и първите капки.

Но и тогава също било потребно изкуството на заклинателя на времето, за да избере добре деня, а не сляпо да се устреми без изглед за успех; стихиите трябвало да бъдат умолявани, да не се оставят на мира, но с чувство и с мярка, с покорство пред тяхната воля. И още по-приятни от онези красиви победни преживявания за успех и вслушване в молбата му били едни други, за които не знаел никой, познавал ги сам-самин и единствено с боязън, повече със сетивата си, отколкото с разума. Имало състояния на времето, усилност на въздуха и жегата, имало заоблачавания и ветрове, имало особени видове дъх на вода, на пръст и прах, имало заплахи и увещания, настроения и своенравие на демоните на времето, които Кнехт долавял предварително или поемал, щом се надигали, с кожата, с косите, с всичките си сетива така, че не бивал изненадван от нищо, не бивал разочарован от нищо, той сякаш трептял заедно с атмосферата, носел времето в себе си като някакъв съсирек и затова успявал да повелява над облаци и ветрове — разбира се, не своеволно и не по свободно желание, а тъкмо от тази свързаност и обвързаност, която съвършено заличавала разликата между него и света, между вън и вътре. Тогава той можел да стои прехласнат и да се ослушва, да се потулва прехласнат и всичките му пори да са открити, а в сърцето си вече не само да чувства живота на ветрове и облаци, но и да ги насочва и предизвиква почти така, както ние, когато познаваме точно един музикален откъс, го събуждаме в себе си и можем да го възпроизведем. Тогава било потребно само да затаи дъх — и вятърът стихвал или гръмотевицата млъквала, потребно било само да кимне с глава или да я разтърси — и градушката руквала или градоносният облак изчезвал, потребно било само с една усмивка да даде израз за изравняването на противоборстващите сили в себе си — и там горе облачните дипли се оправяли и откривали нежна светла синева. В някои времена на особено чиста настроеност и душевно равновесие той носел времето за идващите дни точно и непогрешимо, предвещавайки го в себе си, като че ли в кръвта му била влята цялата партитура, по която отвън щяло да се свири. Това били неговите добри и най-добри дни, неговите награди и блаженства.

Когато тази съкровена връзка с външното се нарушавала, когато времето и светът бивали недоверчиви, неразбираеми и непредвидими, тогава и в душата му се нарушавала уравновесеността, прекъсвали се потоците, тогава той чувствал, че не е истински заклинател на дъжда и приемал своята служба и своята отговорност за времето и реколтата като тягостни и неоправдани. В такива времена Кнехт стоял вкъщи, отзивчив и покорен на Ада, старателно вземал участие с нея в домакинството, правел играчки на децата и инструменти, варял лекарства, жадувал за любов и изпитвал порива колкото е възможно по-малко да се различава от другите мъже, напълно да се подчинява на обичаите и нравите и дори слушал иначе по-скоро дотегливите за него разкази на жена му и съседките за държането, живота, състоянието и обноските на другите. Ала в добрите времена малко го виждали вкъщи. Той бродел и бил все навън: ловял риба с въдица, преследвал дивеч, търсел корени, лежал в тревата или се спотайвал в дърветата, вслушвал се, душел, уподобявал гласовете на животни, запалвал малки огньове и сравнявал извивките на димните облаци с небесните, косите и кожата му се пропивали от мъгла, дъжд, вятър, слънце, лунна светлина и заедно с това той събирал, както и неговият учител и предшественик Туру през целия си живот, предмети, по чиято същност и облик изглеждало, че принадлежат на различни области, че по тях можели да се отгатнат мъдростта или своенравието на природата, частици от нейните правила на игра и тайните й на творец, предмети, които параболично съединявали в себе си стоящи далеч едно от друго неща, например: чворести клони с човешки и животински лица, изгладени от водите камъни с жилки и шарки, сякаш са от дърво, вкаменени животински форми от света преди алувиалния период, изкривени или сраснати плодови костилки, камъни във форма на бъбрек или сърце. Заклинателят разчитал знаците по листата на дърветата, мрежестите линии по някаква гъба и при това прозирал нещо тайнствено, духовно, бъдно, възможно: магия на знаците, предусет за числа и писмена, омая на безкрайното и хилядоликото в простото, в системата, в понятието. Защото в него били стаени всички тези възможности за обхващане на света чрез духа, наистина безименни, неназовани, но не невъзможни, не недоловими, кълн и пъпка още, но те били ядката, органично присъщото, което растяло в него. И ако можем да се върнем още няколко хилядолетия по-назад от този заклинател на дъжда, отвъд неговото време, което ни се струва ранно и примитивно, ще видим, вярваме в това, че едновременно с появата на човека навред се намира и духът, духът, който е без начало, но в зародиш вече съдържа всяко и всичко, на което някога по-късно ще даде живот.