Херман Хесе - Играта на стъклени перли

После двамата му по-късни ученици го възнаградили и особено вторият от тях, неговият собствен син Туру. Този най-млад и последен ученик Кнехт обичал много и вярвал, че ще стане повече от това, което бил той самият, видимо духът на бащата на Ада се върнал чрез Туру. Кнехт изпитвал задоволство, което вливало в душата сила, че предава богатството от знания и вярата си в бъдещето и че има един човек, два пъти роден син, комуто всеки ден може да остави своята служба, щом за него самия тя бъде твърде мъчителна. Но оня, непригодния първи ученик, той не можел да пропъди от живота и мислите си. В селото младежът наистина не бил високо почитан, ала все пак мнозина доста го обичали, не бил и без влияние, оженил се, създал си име на един вид шегобиец и шмекер и дори бил главен тимпанист в барабанната музика, но оставал таен враг и завистник на заклинателя на дъжда, който трябвало да изтърпи от него не една по-голяма или по-малка неприятност. Кнехт никога не бил човек на приятелствата и събиранията, потребно му било да бъде сам и свободен, никога не се домогвал до внимание или любов освен нявга като момче, когато искал да спечели майстор Туру. Но сега той почувствал какво значи да имаш враг и човек, който те мрази; това вгорчило не един от неговите дни.

Маро принадлежал към оня тип ученици, към много надарените, които въпреки даровитостта си са неприятни и дотегливи за учителите от всички времена, защото при тях талантът не е органична сила, вкоренена и растяща от дълбочина, не е нежен, облагородяващ дихателен орган на една добра натура, жизнена кръв и жизнен характер, а като че ли нещо довеяно от вятъра, случайно, дори заграбено или откраднато. Един ученик с незначителен характер, но с голям ум или блестяща фантазия неизбежно поставя учителя си в трудно положение: той трябва да му предаде унаследените познания и методи и да му създаде умение за сътрудничество в духовния живот — при това да чувства, че неговият истински върховен дълг е да пази науките и изкуствата от наплива на само надарените; защото учителят не бива да служи на ученика, а двамата на духа. По тази причина учителите изпитват ужас и известен страх пред някои блестящи таланти; всеки такъв ученик опорочава целия смисъл и същност на обучението. Всяко насърчаване на ученик, способен само да блести, но не и да служи, всъщност означава ощетяване на службата, един вид предателство спрямо духа. В историята на някои народи познаваме периоди, когато дълбоките смутове в духовния ред са възниквали тъкмо поради наплива на само надарени в ръководствата на общините, училищата и академиите, на държавата, когато всички длъжности заемали високоталантливи хора, но те до един искали да управляват, без да могат да служат. Често действително е много трудно да се открие навреме този вид надареност, преди още да е овладяла основите на една духовна професия, и с необходимата строгост да бъде насочена по пътя на занятие, несвързано с духовното. И Кнехт допуснал грешка, той проявявал твърде дълго търпение към ученика Маро, доверил на повърхностен човек с големи стремежи някои мъдрости само за посветени, за което било жалко. За него самия последиците били по-тежки, отколкото някога предполагал.

Настъпила година — брадата на Кнехт била вече доста побеляла, — когато изглеждало, че редът между небето и земята е разстроен и нарушен от демони с необикновена сила и коварство. Смущенията почнали през есента, чемерно и величаво, наплашили до дън душа, душели със страх всичко живо с една невиждана небесна игра наскоро след равноденствието, което заклинателят на дъжда винаги наблюдавал и преживявал с известна тържественост и благоговейно смирение, с повишено внимание. И леко се спуснала вечер, ветровита и малко хладна, небето било прозрачно като лед, само с няколко неспокойни облачета, които се носели на много голяма височина и необичайно дълго задържали червеното сияние на залязлото слънце — гонещи се, прозирни и сякаш от пяна светлинни снопове в студената, избледняла вселена. Още преди няколко дни Кнехт доловил нещо по-силно и по-страшно от това, което забелязвал всяка година по времето, когато дните почват да намаляват, едно действие на силите в небесните простори, някаква тревожност на земята, на растенията и животните, безпокойство на ветровете, нещо непостоянно, очакващо, плахо, пълно с предчувствия в цялата природа, и дълго трептящите и светещи след залеза облачета от този вечерен час също спадали към странните явления, техните пърхащи движения не отговаряли на ветровете, повели над земята, и тяхната, сякаш умоляваща, червена светлина дълго и тъжно не се оставила да бъде угасена, а след като изстинала и се разсеяла, те мигом станали невидими. Но в селото било спокойно. Пред къщичката на прамайката посетителите и слушащите деца отдавна се били разпръснали. Само няколко момчета още се гонели и счепквали, иначе всички вече били в колибите, отдавна вечеряли. Мнозина вече спели и едва ли някой, освен заклинателя на дъжда, наблюдавал червените облаци над залеза. Кнехт отишъл в малката градинка зад къщата си, разхождал се, мислел за времето, напрегнато и неспокойно, понякога присядал за кратък отдих върху дънера сред копривата, на който цепел дърва. С угасването на последната облачна свещ в още светлото, със зеленикави отсенки небе звездите изведнъж се видели по-ясни и бързо се увеличили по брой и яркост; там, където допреди малко се провиждали две или три, сега вече имало десет-двадесет. Много от техните групи и семейства заклинателят познавал, бил ги виждал стотици пъти; в неизменното им връщане имало нещо успокояващо, звездите вдъхвали утеха, наистина те стояли горе, далечни и студени, не излъчвали топлина, но вдъхвали упование, тъй като неизменно се явявали на своето място, възвестявали ред, обещавали дълговечност. Привидно толкова чужди и далечни, и противопоставени на живота на земята, на людския живот, толкова недостигаеми за неговата топлина, за неговите трепети, страдания и възторзи, в благородното си студено величие и вечност те го гледали с чувство на надмощие, чак до присмех. И все пак звездите имат връзка, отношение към нас, хората, може би ни насочват и ръководят и затова, когато някои придобиват знания, духовно богатство, достигат увереност и господство на духа над тленното и го съхраняват, приличат на звездите, сияят като тях в студено спокойствие, утешават с хладен трепет, премигват вечно и малко насмешливо. Често така се струвало на заклинателя на дъжда и макар той в никакъв случай да нямал към звездите близкото, вълнуващо, изпитано при постоянната изменчивост и връщане отношение, каквото имал към луната, голямата, близката, към влажната, тлъста, вълшебна риба в небесното море, то той пак ги почитал дълбоко и бил свързан с тях с някаква вяра. Да ги разглежда дълго, да изпитва влиянието им, да поставя своята мъдрост, топлота и боязън пред студено мълчаливите им погледи, за него често било като баня и целебна напитка.