Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Тези дарби и добродетели Кнехт следвало да докаже в някои сурови изпитни. Веднъж трябвало да издържи в период на неплодородие и злосторно време, който се проточил над две години, това била най-голямата трудност в неговия живот. Неблагополучието, лошите поличби започнали още със сеитбата, отлагана два пъти, а сетне върху посевите се изсипали всички мислими несгоди и бедствия и накрая те били почти унищожени; общината търпяла ужасен глад и Кнехт заедно с нея и това, че той устоял през тази страшна година, че той, заклинателят на дъжда, не загубил всяко влияние и вяра, че можал да помогне на племето да понесе нещастието със смирение и известно самообладание, било вече твърде много. И когато на следната година, подир една сурова, покосила много човешки живота зима, предишните неволи и беди се повторили, когато през лятото неумолима засуха изсушила и напукала земята на селото, когато мишките се наплодили страшно, когато самотните заклинания и жертвоприношения на Кнехт оставали нечути и безуспешни, също както и общите начинания: биене на барабани, молитвени шествия на цялото племе, когато жестоко проличало, че заклинателят на дъжда този път не можел да докара облак, това не било дребна работа и за нея бил необходим не просто един обикновен човек, който да носи отговорност и да се държи твърдо пред наплашения и потресен народ. Имало три или четири седмици, в които Кнехт бил съвсем сам, а срещу него се възправяла цялата община, възправяли се гладът и отчаянието, възправяла се старата людска вяра, че само жертвоприношението на самия заклинател отново ще умилостиви стихиите. Той победил само с отстъпка. Не се противопоставил на идеята за жертвоприношение, сам предложил себе си като изкупление. Освен това с нечувано старание и преданост съдействал да облекчи бедата, отново и отново откривал вода, някакво изворче, някаква вдлъбнатинка, попречил в най-неумолимата беда да се унищожи събраният добитък и най-вече предпазил тогавашната прамайка на селото, в толкова усилно време обхваната от гибелно отчаяние и душевна слабост, чрез поддръжка, съвет, заплаха, магия и молитва, чрез пример и сплашване да не рухне и безразсъдно да остави всичко да върви по течението. Тогава проличало, че във времена на тревоги и всеобща грижа един човек е толкова по-потребен, колкото повече животът и мислите му са насочени към духовното и свръхличното, колкото повече се е научил да почита, да наблюдава, да обожава, да служи и се жертва. Двете страшни години, които едва ли не го превърнали в жертва и погубили, в края на краищата му оставили по-високо уважение и доверие не само сред тълпата на безотговорните, а също и сред малцината, които носели отговорност и които можели да съдят за човек с неговото положение.

Годините на Кнехт минали през тези и някои други изпитания, докато стигнал зрялата си мъжка възраст и бил в зенита на своя живот. Вече помагал да погребат две от прамайките на племето, загубил едно хубаво шестгодишно момче, вълк го отвлякъл, превъзмогнал тежка болест без чужда помощ, сам лекар на себе си. Изтърпял много глад и студ. Всичко това оставило белези по лицето и не по-малко в душата му. Стигнал до заключението, че хората на духа предизвикват у другите едно странно засягане и леко отвращение, че наистина ги ценят само отдалеч и се възползват от тях единствено в случай на беда, но никак не ги обичат, не ги приемат като себеравни, а нещо повече, избягват ги. Кнехт разбрал и това, че усвоените, предавани от поколения или свободно измислените вълшебни думи и магически заклинания се приемат от болни или нещастни много по-охотно, отколкото разумният съвет; че човекът предпочита да се нагърби с несгодата и външното покаяние, отколкото да се промени вътрешно или само да опита; че той по-лесно вярва на магията, отколкото на разума, по-лесно на заклинанието, отколкото на опита; все неща, които оттогава в течение на няколко хилядолетия вероятно не са се променили толкова много, както твърдят някои исторически книги. Той обаче научил също, че търсещият, посветилият се на духа човек не бива да загубва любовта, че трябва да посреща желанията и глупостите на хората без високомерие, но да не допуска да бъде владян от тях, че от мъдреца до шарлатанина, от проповедника до магьосника, от помагащия брат до търтейския използвач на чужди плодове винаги има само една крачка и че хората в действителност далеч с по-голямо удоволствие плащат на един измамник, оставят се да бъдат използвани от някой мошеник, отколкото да приемат без отплата предано оказана помощ. Не им е по сърце да възнаградят с доверие и любов, а по обичат с пари и стоки. Измамват се взаимно и сами очакват да бъдат измамени. Заклинателят трябвало да се научи да гледа на човека като на слабо, себелюбиво и страхливо същество, а също да прозре какъв голям дял има сам във всички тези лоши качества и инстинкти и освен това да вярва и поддържа душата си с вярата, че човекът означава още дух и любов, че в него живее нещо, което се противопоставя на нагоните и се стреми към облагородяването им. Но тези мисли са твърде откъснати и прекалено ясно изразени, за да очакваме, че Кнехт би бил способен за тях. Ала нека кажем: бил на път, някога пътят му би го извел до и отвъд тези мисли.