Херман Хесе - Играта на стъклени перли

За нас онова диво време на високо въодушевление, на необуздана омраза и неизразими страдания потъва в един вид забрава, която едва ли се схваща, защото е толкова тясно свързана с възникването на всички наши институции и е тяхна предпоставка и причина. Някой сатирик би могъл да сравни тази забрава с разсеяността на проникнали във върхушката преуспяващи авантюристи, които не се сещат за своя произход и за родителите си. Нека отделим още малко внимание на онази военна епоха. Четох някои от нейните документи и се интересувах по-малко от поробваните народи и разрушените градове, а повече исках да разбера поведението на хората на духа в онова време. Било им е трудно и мнозина не са издържали. Имало е мъченици както сред учените, така и сред религиозните, тяхното мъченичество и пример и в онези претръпнали от ужасите времена не останало без въздействие. И все пак повечето представители на духа не понесли тежестта на онази насилническа епоха. Някои се предали и поставили на разположение на властниците своите дарования, знания и методи; известно е изказването на един тогавашен университетски професор в републиката на масагетите. „Колко е две по две определя не факултетът, а нашият господин генерал.“ Други отново минавали и оставали в опозиция, докато могли, и от някое що-годе защитено място излизали с протести. Тогава един световноизвестен автор — четем това у Цигенхалс — за една-единствена година подписал над двеста такива протеста, предупреждения, апели към разума и тъй нататък, може би повече, отколкото действително прочел. Мнозина обаче се учели да мълчат. Учели се да гладуват и мръзнат, а също и да просят и да се крият от полицията, умирали преждевременно, а останалите живи завиждали на мъртвите. Безброй слагали край на живота си. Действително вече не било ни удоволствие, ни чест да бъдеш учен или писател: който се поставял в служба на властниците или лозунгите, той наистина имал служба и хляб, но също и презрението на най-добрите измежду своите колеги, а явно в повечето случаи и угризения на съвестта; който отхвърлял тази служба, трябвало да гладува, да живее волен като птичка и да умре в нищета или изгнание. Тогава се извършвал страхотен нечувано суров естествен подбор. Не само изследванията доколкото те не служели за целите на властта и войната, бързо западнали, но и учебното дело. Преди всичко световната история, която всяка водеща в дадено време нация насочвала изключително към собствената си история, била безкрайно опростена, пресъчинена и настанало господство на историческата философия и на вестникарските литературни притурки чак и в училищата.

Но достатъчно подробности. Били са бурни и диви времена, хаотични, времена на вавилонско стълпотворение, в които народите и партиите, стар и млад, „червено“ и „бяло“ не са могли вече да се разбират. А краят им настъпил след достатъчно обезкръвяване и нищета с един все по-силен копнеж на всички към опомняне, към това отново да се намери общ език, с копнеж по ред, нравственост, валидни мерки за нещата, към азбука и таблица за умножение, които вече не са диктувани от интересите на властта и променяни във всеки миг. Възникнала огромна потребност за истина и справедливост, за разум и за преодоляване на хаоса. На този вакуум в края на една насилническа и изцяло обърната към външното епоха, на този неизразимо настойчив и станал дори умолителен копнеж на всички към едно ново начало и ред дължим нашата Касталия и нашето съществование. Съвършено малкото смело, полугладно, обаче непреклонно ято от истински хора на духа започнало да съзнава своите възможности, започнало в аскетично героична самодисциплина да си изгражда един ред и основен закон и навсякъде, в малки и съвсем малки групи, отново да работи, да приключи с лозунгите и из основи да гради духовност, образование, изследване, обучение. Постройката излязла сполучлива, от своите бедняшко-езически наченки бавно се вдигнала до чудесна сграда и в цяла редица от поколения създала ордена, възпитателната колегия, елитните училища, архивите и сбирките, специалните училища и семинарите, играта на стъклени перли и днес ние сме наследниците и хората, които ползват плодовете и живеят в тази почти прелестна постройка. И нека го кажем още веднъж, живеем в нея като сравнително неподозиращи нищо и приятно разположили се гости, вече не искаме да знаем за огромните човешки жертви, върху които са вдигнати основите й, не и за мъчителния опит, чиито наследници сме, нищо и за световната история, съзиждала или търпяла нашата сграда, която носи и търпи и нас, а може би и още някои касталийци и магистри след сегашните, но някога тя ще събори отново нашата сграда и ще я погълне, Както срутва и поглъща всичко, което сама е откърмила.