Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Институция като нашата Касталия, една малка държава на духа, е изложена на външни и вътрешни опасности. Вътрешните опасности, или поне някои от тях, са ни познати, ние ги наблюдаваме и превъзмогваме. Отново и отново връщаме отделни ученици от елитните училища, тъй като откриваме у тях неизкореними черти и подтици, които ги правят непригодни и опасни за нашата общност. Повечето от тях, така се надяваме, независимо от това са пълноценни хора, но само неприспособими към касталийския начин на живот, и след връщането си в света могат да намерят подходящи за тях условия на съществуване и да бъдат прилежни мъже. В това отношение нашата практика се оказа добра и в основни линии за общността ни може да се каже, че държи на своето достойнство и самодисциплина, решава задачата си да представлява върховен слой, едно благородно съсловие на духа и непрестанно да създава ново. Вероятно не бихме могли да търпим недостойното, ленивото сред нас повече, отколкото е естествено и поносимо. Не тъй безупречно е положението с надменността на ордена, със съсловното високомерие, към каквото бива изкушено всяко благородническо съсловие, всяко привилегировано положение, и в което въпреки всичко ту със, ту без основание може да бъде упрекната всяка аристокрация. В историята на обществото постоянно се правят опити за създаване на благороднически съсловия, които да бъдат негов връх и корона, един вид аристокрация, господство на най-добрите, това е може би същинската, макар и невинаги признавана цел и идеал на всички опити за формиране на общност. Властта неизменно, без разлика дали е монархическа или анонимна, проявява готовност да насърчи едно възникващо благородническо съсловие с покровителство и привилегии, независимо дали се отнася за политическа или друга някаква аристокрация, по рождение или подбор и образование. Всякога облагодетелстваното благородническо съсловие е крепнело под това слънце, всякога обаче стоенето на огряната от слънцето страна и привилегироваността от една определена степен на развитие са се превръщали в изкушение за самото съсловие и са водили към покварата му. И ако сега разгледаме нашия орден като благородническо съсловие и сетне се опитаме да проверим доколко отношението ни към целия народ и света оправдава нашето особено положение, доколко сме обхванати и нападнати от характерната за благородническото съсловие болест — престъпна самонадеяност, надменност, съсловно високомерие, мания за многознайство, неблагодарност, ползване на облаги, — тогава могат да ни навестят някои съмнения. На днешния касталиец може да не липсва покорност спрямо законите на ордена, прилежание, изтънчена душевност; но не му ли липсва твърде често преди всичко разбиране за неговото място в структурата на населението, в света, в световната история? Съзнава ли той кое е основата на неговото съществуване, чувства ли принадлежността си към едно живо растение като лист, цвят, клон или корен, подозира ли нещо за жертвите, които му принася народът, като го изхранва и облича и му предоставя възможност да се школува, да работи над разнообразни студии? А много ли го е грижа за смисъла на нашето съществование и особеното ни положение, има ли истинска представа за целта на нашия орден и живот? Допускам изключения, много и славни изключения, но съм склонен да отговоря на всички тези въпроси с „не“. Средният касталиец гледа на светския човек и на неукия може би без презрение, без завист, без враждебност, но едновременно не го гледа като брат, не вижда в негово лице своя хранител и ни най-малко не се чувства съотговорен за това, което става отвъд в света. Цел на неговия живот му се струва развитието на науките за тях самите или единствено приятното разхождане из градината на едно образование, което на драго сърце се представя за универсално, без да е напълно такова. С две думи, това касталийско образование, разбира се, високо и благородно, на което съм дълбоко благодарен, за повечето си носители и представители не е орган и инструмент, не е дейно и целенасочено, не е осъзнато като служба на по-великото или по-дълбокото, а клони малко към самонаслаждение и самохвалство, към формиране и елитно развиване на духовни деликатеси. Зная, че има мнозина целеустремени и високоценени касталийци, които действително не искат нищо друго, освен да служат, главно обучените при нас учители, особено ония, които вън в страната, далеч от приятния климат и духовното изнежване на нашата провинция, изпълняват щедра на лишения, но неоценимо важна служба в светските училища. Тези почтени учители там отвъд, най-строго взето, в действителност са единствените от нас, които наистина постигат целта на Касталия и чрез чийто труд ние се отплащаме на страната и народа за многото добрини, които ни правят. Че нашата върховна и най-свята задача се състои в това да съхраним духовната основа на страната и света, което се е утвърдило и като морален елемент с най-голямо въздействие: а именно усета за истината, на който, между другото, се опира и правото — всеки от нашия орден знае много добре, но ако при една самопроверка повечето от нас ще трябва да признаят, че за тях доброто на света, съхраняването на духовната почтеност и чистота и извън нашата така красиво пазена чиста провинция изобщо не е най-важното, съвсем не е важно, и че с голямо удоволствие сме предоставили на смелите учители там, отвъд, с всеотдайния си труд да изплащат дълга ни към света, а нам, играчи на стъклени перли, астрономи и математици, да оставят удоволствието да ползваме привилегиите си. С вече споменатото високомерие и кастовия дух е свързано и това, че не се грижим достатъчно и не мислим да заслужим привилегиите си с постижения, а мнозина от нас смятат за достатъчно, ако се придържаме към изискваната от ордена сдържаност по отношение на материалното в живота и си въобразяват, че това е добродетел, която те сякаш изпълняват по своя воля, докато тя все пак е минимална отплата, загдето страната осигурява нашето касталийско битие.