Херман Хесе - Играта на стъклени перли

За нас е от значение единствено как Magister Ludi използва работата на своя приятел. Когато Тегулариус тържествено му я поднесъл, той я взел със сърдечни думи на благодарност и признание, а тъй като знаел, че с това ще му достави радост, го помолил да му я прочете на глас. И много дни Тегулариус седял при магистъра в градината и по половин час — било лято — му четял със задоволство от купчината листа, от които се състоял неговият ръкопис, нерядко четенето бивало прекъсвано от звучния смях на двамата. Това били добри дни за Тегулариус. След тях обаче Кнехт се оттеглил и съчинил, използвайки някои части от ръкописа на своя приятел, посланието си до колегията, което ние включваме тук дословно и което вече не са нуждае от коментар.

Различни съображения ме накараха мен, Magister Ludi да изложа една молба от особен род в отделно и до известна степен частно послание до колегията, вместо да я включа в своя официален отчет. Действително аз прибавям посланието си към съответния служебен доклад и очаквам официалното си освобождаване, но гледам на него по-скоро като на един вид колегиално обръщение към другите магистри.

Към задълженията на магистъра спада и това да обръща внимание на колегията, когато при съобразеното с правилата изпълнение на длъжността си се натъкне на пречки или го застрашават опасности. Изпълнението на моята длъжност сега е (или ми се струва, че е), макар да се старая и да влагам в него всичките си сили, застрашено от една опасност, причината за която се таи лично в мен, без обаче да съм единственият й извор. Най-малкото смятам моралната заплаха от накърняването на моята лична пригодност за майстор на играта на стъклени перли едновременно като обективна и лежаща извън мене опасност. И за да го изразя съвсем накратко: почнах да се съмнявам в моята способност пълноценно да изпълнявам длъжността си, защото виждам, че самата длъжност и насърчаваната от мен игра са заплашени. Смисълът на моето послание е да се обърне внимание на колегията, че загатнатата опасност съществува и че тъкмо тази опасност, след като вече съм я открил, настойчиво ме призовава на друго място, а не на това, на което стоя. Нека ми бъде позволено да разясня положението с едно сравнение: седи си някой в таванската стаичка над софистична научна работа и ето забелязва, долу в къщата трябва да е избухнал пожар. Той няма да преценява дали е задължен и не ще ли е по-добре да препише на чисто своите таблици, а ще изтича надолу и ще се опита да спаси къщата. Така седя и аз в един от най-горните етажи на нашата касталийска сграда, зает с играта на стъклени перли, работейки с истински нежен, чувствителен инструмент, и по инстинкт, с обонянието си, долавям, че някъде долу гори, че цялата наша постройка е заплашена и застрашена и че сега не бива да анализирам музика или да уточнявам правилата на играта, а да забързам натам, където дими.

Институцията Касталия, нашият орден, нашите занимания с наука и учебно дело, заедно с играта на стъклени перли и всичко друго на повечето от нас, членовете на ордена, изглеждат тъй естествени, както за всеки човек въздухът, който диша, и земята, на която стои. Едва ли някой някога е помислил, че може да дойде ден този въздух да не му стига и земята под краката му да изчезне. Имаме щастието да сме добре приютени в един малък, чист и ведър свят, мнозинството от нас живее, колкото и чудно да ви се струва, с измислицата, че този свят е съществувал винаги и те са родени в него. В младостта си аз самият живях с този крайно приятен блян, въпреки че знаех истината, а именно че не съм роден в Касталия, а доведен тук и възпитан благодарение на колегията, че Касталия, орденът, колегията, училищните сгради, архивът и играта на стъклени перли в никакъв случай не са съществували винаги, не са дело на природата, а едно благородно и, подобно на всичко сътворено, тленно създание на човешката воля. Всичко това аз знаех, но за мен то не беше реално, просто не мислех за него, оставаше извън обсега на зрението ми и съм убеден, че поне трите четвърти от нас живеят и ще умрат в тази чудата и приятна заблуда.

Но така, както са минали столетия и хилядолетия без ордена и Касталия, и за в бъдеще отново ще настанат такива времена. И ако днес напомням една прастара истина на моите събратя и многоуважаваната колегия и ги подтиквам да обърнат взор към опасността, която надвисва над нас, и ако за миг съм влязъл в по-скоро нежеланата и предизвикваща лека насмешка роля на пророк, на проповядващ покаяние, то съм готов да приема и вероятния присмех, но въпреки всичко ми остава надеждата, че мнозинството от вас ще прочетат посланието ми до края и че дори неколцина ще се съгласят с мене по няколко точки. А това би било вече много.