Херман Хесе - Играта на стъклени перли

— Е — извика Тито, — бихте ли го оправдали, ако той направи това?

— Не бих искал да бъда негов съдник, Млади господине. Но ако един потомък на Десиньори осъзнае величието на своя род и задължението, което то налага върху неговия живот, ако той вложи силите си в служба на града, държавата, народа, на правото и благополучието и е достатъчно твърд, че заедно с това да осъществи и възвръщането на къщата, той ще бъде внушаващ уважение човек и ние бихме му свалили шапка. Но ако не си постави в живота друга цел освен тази история с къщата, тогава не ще бъде нещо друго, а само вманиачен, влюбен в тази идея, човек на страстта и най-вероятно такъв, който никога няма да открие смисъла на младежкия конфликт с бащата и цял живот, и след като възмъжее, ще го влачи със себе си. Бихме могли да го разберем, също и да го съжалим, но той няма да увеличи славата на своя род. Хубаво е, когато един стар род изпитва любов към своята къща, но той се подмладява и сдобива с ново величие винаги само чрез това, че неговите синове си поставят по-големи цели, отколкото да служат на фамилията.

Ако при тези разходки Тито слушаше внимателно и сравнително охотно госта на своя баща, то при други поводи му показваше отново своята упоритост и неодобрение, той предусещаше в този човек, на когото неговите иначе толкова неединни родители, изглежда, много държаха, една сила, която почваше да става опасна за собствената му разглезеност и свобода, и понякога се показваше изключително непослушен; разбира се, после всеки път изпитваше съжаление и желание да заглади всичко, защото самочувствието му се нараняваше от това, че бе разкрил една своя слабост пред веселата вежливост, с която магистърът се обвиваше като с блестяща броня. Със своето неопитно и малко подивяло сърце скрито той долавяше още, че този човек би могъл да бъде много обичан и почитан.

Тито почувства това особено в един час, когато намери Кнехт сам да чака баща му, който бе задържан от някакви дела. При влизането си в стаята Тито видя, че гостът седеше с полупритворени очи, неподвижен, в една поза на статуя, излъчвайки тишина и спокойствие в своята вглъбеност, и неволно запристъпва тихо и искаше да се измъкна навън на пръсти. Но тогава седящият отвори очи, поздрави го приветливо, изправи се, посочи към пианото, което беше в стаята, и го попита дали музиката му създава радост.

Да, отвърна Тито, макар че от доста дълго време вече не вземал уроци по музика и престанал да се упражнява, защото в училище успехът му не бил блестящ, а и там достатъчно го измъчвали с опявания, но когато слушал музика, винаги изпитвал удоволствие.

Кнехт отвори пианото, седна пред него, установи, че е настроено, и изсвири в анданте откъс от Скарлати, който неотдавна бе поставил в основата на едно упражнение за играта на стъклени перли. После спря и тъй като намери, че момчето е внимателно и задълбочено, започна с пестеливи думи да му обяснява приблизително как протича подобно упражнение при играта на стъклени перли, разложи музикалния откъс на неговите части, показа му няколко вида анализ, които биха могли да се приложат, и му загатна пътищата за превеждане на музиката в йероглифите на играта. За пръв път Тито гледаше майстора не като гост, не като учена знаменитост, която не иска да приеме, защото потиска неговото самочувствие, а го виждаше при работата му, един човек, който владее толкова тънко аналитично и точно изкуство и го представя като майстор, изкуство, чийто смисъл Тито наистина можеше само да подозира, което обаче видимо изискваше ума и сърцето на слушателя и неговата всеотдайност. На самочувствието му се отразяваше благотворно и това, че гостът го взе за достатъчно порасъл и умен, за да го заинтересува с тези объркани неща. Той притихна и в този половин час започна да долавя от какви извори идва веселостта и нерушимото спокойствие на един забележителен човек.

Към края си служебната дейност на Кнехт беше почти толкова напрегната, колкото някога в най-тежкото време, когато приемаше длъжността. Той отдаваше голямо значение на това да остави в образцово състояние всички нейни отрасли. Постигна тази цел, но не успя в замисъла заедно с нея да създаде впечатлението, че биха могли да минат и без него или поне, че като личност е лесно заменим. При нашите високи длъжности почти винаги е така: магистърът се носи само като някакво върховно украшение, блестящ отличителен знак на властта, над сложното многообразие от служебните задължения; идва и си отива бързо, лек като приветлив дух, казва две думи, кимва в знак на съгласие, с един жест загатва някаква поръчка и вече си е отишъл, вече е зает със следващото; със своя служебен апарат той борави като музикант с овладян инструмент, сякаш не му е потребна никаква сила и едва ли се замисля, всичко тече както трябва да протича. Но всеки чиновник в този апарат знае какво значи магистърът да е отпътувал или да е болен и какво значи, ако той дори само за часове или за един ден трябва да го замества.