Докато Кнехт още веднъж, проверявайки, обикаляше цялата малка държава на Vicus Lusorum, посвещаваше най-голяма грижливост главно на целта незабелязано да въведе своята Сянка в задачите, за да го замества най-сериозно, едновременно можа да установи как душата му постепенно се избавя и отдалечава от всичко, как цялата скъпоценност на този добре обмислен малък свят вече не му носи щастие и не го пленява. Той гледаше на Валдцел и на своята магистърска длъжност вече почти като на нещо, което е зад гърба му, област, вече премината, която му бе дала много и го бе научила на много, но към която днес не го привличаха никакви сили и никакви дела. През времето на това бавно самоосвобождаване и сбогуване все повече и повече му ставаше ясно: същинската причина за неговото отчуждаване и желание да се махне не беше убеждението, че на Касталия предстоят опасности, не бе и грижата за нейното бъдеще, просто имаше едно незаето, празно място в него самия, в сърцето, в душата му, което сега жадуваше да получи своето право и искаше да се изпълни.
Тогава той още веднъж проучи основно конституцията и статута на ордена и видя, че всъщност избягването му от провинцията не е толкова тежко, не е почти невъзможно, както отначалото си го представяше. Да напусне длъжността си по съвест, той можеше свободно, да остави ордена — също, обетът пред ордена не задължаваше за цял живот, при все че само рядко някой член на ордена и никога — на върховната възпитателна колегия се бе възползвал от тази свобода. Не, това, което правеше тази крачка да изглежда толкова трудна, не беше строгостта на закона, а самият дух на йерархията, лоялността и верността към нея в собственото му сърце. Разбира се, той не мислеше да избяга тайно, подготвяше една обстойна молба, за да изиска свободата си, и наивният Тегулариус се съсипваше от писане заради нея. Но Кнехт не вярваше в успеха на тази молба. Щяха може би да го успокоят, да го предупредят или да му предложат отпуск за почивка в „Мариафелс“, където отец Якобус наскоро бе починал, или навярно в Рим. Но никога нямаше да го освободят. Смяташе, че знае това с все по-голяма увереност. Освобождаването щеше да противоречи на цялата традиция на ордена. Ако колегията го направеше, тя щеше да признае, че изискването му бе справедливо, да признае, че животът в Касталия дори и на такъв висок пост в някои случаи не задоволява човека и му изглежда като затвор и пленничество.
Приближаваме се към края на нашия разказ. Както вече загатнахме, познанията ни за този край не са без празноти и той носи повече характера на сказание, отколкото на историческо изложение. Трябваше да се задоволим с това. Но толкова по-приятно ни е да подкрепим тази предпоследна глава от животоописанието на Кнехт с един автентичен документ, а именно с онова просторно послание, в което майсторът на играта на стъклени перли сам излагаше своето решение и причините за него пред колегията и молеше да бъде освободен от длъжност.
Време е естествено да се каже, че Йозеф Кнехт, както отдавна знаем, не вярваше в успеха на това толкова грижливо подготвено послание и че той, след като то действително бе готово, би предпочел изобщо да не го пише и изпраща. С него стана така, както с всички хора, които упражняват естествена и първоначално неосъзната власт над другите: тази власт не се упражнява без последици за нейния носител и ако магистърът се радваше, че чрез нея спечелва своя приятел Тегулариус за намерението си, че го превръща в радетел и сътрудник за неговото осъществяване, то сега написаното вече притежаваше по-голяма сила, отколкото в собствените му мисли и желания. Спечели или изкуши Фриц за една работа, в чиято стойност той, вдъхновителят, вече не вярваше; но когато най-после Тегулариус я представи, не можеше да я върне назад, нито пък да я сложи настрана и остави неизползвана, без с това наистина да оскърби и разочарова приятеля си, за когото искаше да направи раздялата им по-приемлива. И както сме уверени, по онова време на замисъла на Кнехт много повече отговаряше, без всякакви други усложнения, да напусне длъжността си и да обяви излизането си от ордена, вместо да избере този заобиколен път, с молбата превърнат пред очите му едва ли не в комедия. Но съобразяването с приятеля го подтикна още веднъж за известно време да овладее своето нетърпение.
Вероятно би било интересно да се запознаем с ръкописа на прилежния Тегулариус. Всъщност той се основавал на исторически материал, събран за доказателство или илюстрация, но бихме сгрешили много, ако приемем, че съдържал някои остроти и духовито изказани критични мисли по отношение на йерархията, света и световната история. Ако този ръкопис, струвал необикновено упорита работа в течение на месеци, още съществуваше, което е много възможно, и ако бихме разполагали с него, пак щяхме да се откажем да го публикуваме, тъй като нашата книга не би била подходяща за това.
Читать дальше