Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Задоволявам се с посочването на тези вътрешни слабости и опасности, те естествено будят съмнение, макар че в спокойни времена нашето съществуване още дълго не би било застрашено. Но сега ние, касталийците, сме зависими не само от нашия морал и разум, а много съществено от състоянието на страната и волята на народа. Ние ядем нашия хляб, ползваме нашите библиотеки, изграждаме нашите училища и архиви, но ако народът вече няма желание да ни дава възможност за всичко това или ако страната чрез обедняване, война и тъй нататък не бъде в състояние да го направи, в същия миг ще настъпи край на нашия живот и нашите занимания. Че един ден страната ще гледа на своята Касталия и на културата й като на лукс, който повече не може да си позволи, да, един ден вместо, както досега, добродушно да се гордее с нас, тя ще ни почувства като търтеи и вредители, дори като еретици и врагове — това са опасностите, които ни заплашват отвън.

Но ако се помъча да обясня тези опасности на средния касталиец и реша преди всичко да го направя с примери от историята, ще се натъкна на една пасивна съпротива, на някаква почти наивна неосведоменост и безразличие. Интересът към световната история у нас, касталийците, вие знаете това, е изключително слаб, на повечето липсва не само интерес, но дори бих искал да кажа, справедливост и внимание към историята. Тази неблагосклонност към занимания със световната история, смес от равнодушие и високомерие, много често ме е подтиквала да изследвам причините и аз намерих, че те са две. Първата: съдържанието на историята — естествено не говоря за духовната и културната история, за които полагаме особени грижи — ни изглежда нещо малоценно; за нас световната история, доколкото имаме представа от нея, се състои от брутални борби за власт, богатства, земи, суровини, за пари, с една дума, за материални и количествени неща, величини, които ние разглеждаме по-скоро като недуховни и заслужаващи презрение. За нас седемнадесетият век е епоха на Декарт, Паскал, Фробергер, Шютц, а не на Кромуел или Луи XIV Втората причина за нашата плахост пред световната история се състои в наследеното и до голяма степен, както мисля, справедливо недоверие към един вид разглеждане на историята и на историческите писания, които в епохата на упадък преди основаването на нашия орден са били много разпространени и към които поначало нямаме ни най-малко доверие: така наречената историческа философия, чийто духовен разцвет и едновременно най-опасно влияние намираме при Хегел, което обаче и в следващото столетие води до най-противното фалшифициране на историята и деморализиране на чувството за истина. Пристрастието към така наречената историческа философия за нас спада към главните белези на онази епоха на духовен упадък и политически борби за власт от широк обхват, които ние понякога наричаме „военна епоха“ или най-често „епоха на вестникарските литературни притурки“. Върху развалините й, с преборването и надмогването на нейния дух или недух, възниква нашата сегашна култура, възникват орденът И Касталия. И това, че ние се отнасяме към световната история и по-точно към новата почти така, както примерно един аскет или пустинник от ранното християнство към театъра на светския живот, е свързано с нашето духовно високомерие. Историята ни изглежда арена на инстинкти и моди, на алчност и ненаситност, на властолюбив и кръвожадност, на насилия, разрушения и войни, на честолюбиви министри и продажни генерали, на съсипани градове и забравяме твърде лесно, че това е само един от многото й аспекти. Забравяме преди всичко, че ние самите сме част от историята, нещо създадено и обречено да отмре, щом като загуби способността за по-нататъшно развитие и преобразяване. Ние самите сме история и сме съотговорни за световната история и нашия живот в нея. Но най-вече ни липсва съзнание за тази отговорност.

Ако хвърлим поглед към нашата собствена история, към времената на възникването на днешната педагогическа провинция в нашата страна, както и в някои други, на възникването на различните ордени и йерархии, един от които е и нашият, то веднага ще видим, че йерархията и родината, нашата мила Касталия, в никакъв случай не са основани от хора, които са се отнасяли с такова отчаяние или такова високомерие към световната история, с каквито се отнасяме ние. Нашите предшественици и вдъхновители са започнали своето дело в края на военната епоха, в един разрушен свят. Привикнали сме да обясняваме едностранчиво състоянието на света от онова време, когато приблизително започват първите така наречени световни войни, че тъкмо тогава духът не е имал някаква особена стойност и че за тираничните властници той е бил само случайно използвано второстепенно средство за борба, в което виждаме последица от покварата през времето на вестникарските литературни притурки. И сега е лесно да установим враждебността към духовното и грубостта, с която са се водили онези борби за власт. Ако ги наричам враждебни на духовното, то не го правя, защото не виждам огромните им постижения в областта на интелектуалното и методиката, а защото сме свикнали и държим на това да разглеждаме духа на първо място като воля за истина, а онова, което като дух е влагано и е служило в споменатите борби, във всеки случай, изглежда, няма нищо общо с волята за истина. Нещастие за онова време е, че срещу огромното бързо увеличаване на човечеството по численост, възникналата динамика и тревожност в никакъв случай не стои здрав морален ред; онова, което остава от един такъв ред, бива изместено от актуални лозунги и в хода на онези борби се натъкваме на чудновати и страхотни факти. Съвсем сходно, както при разделянето на църквата посредством Лутер четири столетия по-рано, изведнъж целият свят се оказва обзет от неизмеримо неспокойствие, навред се очертават фронтове за борба, навред изведнъж възниква люта смъртна вражда между млад и стар, между родина и човечество, между червено и бяло и ние, съвременните хора, изобщо не сме в състояние да възстановим властта и вътрешната динамика на онова „червено“ и „бяло“, същинското съдържание и значение на всички тези девизи и борчески призиви, камо ли пък да ги разберем и да им съчувстваме; и също както по времето на Лутер виждаме в цяла Европа, дори в половината земя, как въодушевени или отчаяни се нахвърлят един срещу друг вярващи и еретици, млади и стари, защитници на вчерашното и защитници на утрешното, често фронтовете секат териториите на страните, делят народи и семейства и ние не бива да се съмняваме, че за мнозинството от борещите се или поне за техните водачи всичко това крие несравним смисъл, така както бихме могли да видим, че някои от предводителите и вдъхновителите в онези борби имат особена смела добродушност, известен идеализъм, както тогава са го наричали и който не можем да отречем. Навред се разгаря борба, убиват и рушат навред, от двете страни, с вярата, че се бият за бога срещу дявола.