Херман Хесе - Играта на стъклени перли

И след като Плинио замислено помълча за миг, Кнехт каза внимателно:

— Не е чак толкова лошо, че не сме могли да се разберем. Естествено два народа и два езика никога не ще бъдат толкова разбираеми един за друг и не ще се доверяват тъй сърдечно, както двама души, които принадлежат към една и съща нация и език. Но това не е причина да се откажем от разбирателство и откровение. И между сънародници и говорещи един език се издигат стени, които пречат за откровеното споделяне и за пълното взаимно разбирателство: прегради на образование, възпитание, дарба, индивидуалност. Оправдано е да се твърди, че поначало на земята всеки човек би могъл да разкрие душата си пред всеки друг, но също и да се твърди, че на света изобщо няма двама души, между които да е възможно истинско, безкрайно дълбоко откровение и разбирателство — първото е толкова вярно, колкото и второто. Това са Ин и Ян, ден и нощ, и двете имат право, и за двете човек трябва да си спомня от време на време и аз ти давам право дотолкова, доколкото естествено не вярвам, че някога ние двамата ще можем да се разберем напълно и докрай. Но ако ти беше западноевропеец, а аз китаец и говорехме на различни езици, то при добра воля въпреки всичко пак бихме могли да споделим много, а отвъд строго споделеното да отгатнем и прозрем далеч повече един за друг. Във всеки случай нека опитаме.

Десиньори кимна и продължи:

— Преди всичко искам да ти разкажа малкото, което трябва да знаеш, за да получиш представа за моето положение. И тъй, първо, семейството е върховната власт в живота на един млад човек, независимо дали той я признава, или не. Разбирах се добре с моето семейство, докато бях хоспитант във вашето елитно училище. Прекарвах годината тук, поверен в добри ръце, а през ваканциите у дома ме посрещаха празнично и ме глезеха, бях единствен син. Обичах майка си с нежна, дори страстна любов, раздялата с нея беше единствената болка, която изпитвах при всяко заминаване.

С баща ми бях в по-хладни, обаче приятелски отношения, поне като дете и юноша, в годините, които преживях при вас; той беше стар почитател на Касталия и се гордееше, че се възпитавах във вашето елитно училище и бивах посвещаван в такива възвишени неща като играта на стъклени перли. Тези ваканционни престои вкъщи често бяха наистина радостни и тържествени, семейството ми и аз, така да се каже, се познавахме само в празнични дрехи. Понякога, когато си тръгвах за ваканция, ви съжалявах вас, които оставахте и не знаехте нищо за това щастие. Не е потребно да говоря много за миналото, та нали ти ме познаваш по-добре от който и да е. Бях почти касталиец, само малко по-светски жизнерадостен, по-груб и повърхностен може би, но изпълнен от щастлива самоувереност, окрилян и ентусиазиран. Това беше най-щастливата ера в моя живот, нещо, което тогава естествено не подозирах, тъй като през годините във Валдцел очаквах щастието и върха на своя път във времето, когато щях да напусна вашето училище и да се върна у дома и с помощта на превъзходството, придобито при вас, да завоювам тамошния свят. Вместо това, след като се сбогувах с Касталия, за мене настана време на противоречия, което продължава и до днес, и на една борба, в която не съм победител. Защото родината, където се върнах, този път вече не се състоеше единствено от бащината ми къща и в никакъв случай не чакаше само да ме прегърне и да признае моята валдцелска знатност, и дори в родния дом скоро се явиха разочарования, трудности и несъзвучия. Мина известно време, докато забележа това; в наивното доверие, в момчешката вяра в себе си и своето щастие ме подкрепяше и закриляше втълпеният ми от вас в ордена морал и привичката за медитация. Но какво разочарование и отрезвяване ми донесе университетът, в който исках да изуча политически специалности! Тонът, с който студентите общуваха, равнището на тяхното общо образование и на другаруването им, а какви личности бяха някои от преподавателите, всичко толкова рязко се отличаваше от това, с което бях свикнал при вас! Ти си спомняш как някога защищавах нашия свят срещу вашия и че тогава често произнасях възхвали на несломимия естествен живот. И ако за това заслужавах наказание, то знай, приятелю, че бях тежко наказан. Защото този естествен, невинен, инстинктивен живот, тази чистосърдечност и неукротена гениалност на наивните, която може някъде и да е съществувала, навярно у селяните или занаятчиите, или гдето и да е още, аз не успях да открия, камо ли да имам дял в нея. Ти си спомняш също, нали, как в речите си критикувах касталийците за надменност и предвзетост, тази самомнителна и изнежена каста, с нейния кастов дух и високомерието на елита. Е, а светските хора бяха не по-малко горди със своите лоши маниери, посредствено образование, дебелашки шумен хумор, грубовато-хитра ограниченост и практични самолюбиви цели, в собствените си очи те не се виждаха по-малко ценни, богоугодни и избрани в своята тесногръда естественост, отколкото някога би могъл да бъде и най-афектираният валдцелски образцов ученик. Те ми се присмиваха или ме тупаха по рамото, обаче някои реагираха на чуждото, касталийското в мене с откровената, чиста омраза, която простото винаги изпитва срещу всичко благородно и която бях решил да посрещам като един вид отличие.