Херман Хесе - Играта на стъклени перли

А сега трябва да ти припомня и друго нещо, което навярно отдавна си забравил, защото за теб то нямаше никакво значение. За мен обаче имаше много голяма стойност, беше важно, важно и ужасно. Завърших следването си, бях се пригодил, бях победен, но в никакъв случай не напълно, напротив, в душата си все още се смятах за равен на вас и вярвах, че едно или друго приспособяване и отстъпване бе направено повече от житейска мъдрост, доброволно, отколкото изстрадано по принуда. Така аз още се придържах здраво към някои привички и потребности от младенческите години, между тях и към играта на стъклени перли, което вероятно едва ли имаше смисъл, защото без постоянно упражнение и непрекъснато общуване с равностойни и дори с превъзхождащи го партньори човек нищо не може да научи, самотната игра успява да замести истинската най-многото така, както един монолог — действителен и откровен разговор. И тъй, без да знаех точно докъде съм стигнал и в какво състояние е изкуството ми да играя, моето образование и всичко, придобито в елитното училище, все пак се стараех да спася тези богатства, или най-малкото нещичко от тях, и ако тогава на някои от моите приятели, които се опитваха да говорят за играта на стъклени перли без каквато и да е представа за нейния дух, нахвърлях една схема или анализирах някакъв ход, то на тези съвсем неосведомени хора това изглеждаше вълшебство. През третата или четвъртата от моите студентски години взех участие в един курс във Валдцел; новата среща с местността, с градчето, с нашето старо училище и селището на играчите за мен бе една болезнена радост, но теб те нямаше, тогава ти следваше в Монтпор или Койперхайм и минаваше за най-усърдния особняк. Моят курс беше само ваканционен, за такива като мене бедни светски хора и дилетанти, въпреки това той ми създаваше трудности и бях горд, когато накрая получих обикновената тройка, онова «задоволителен» в свидетелството си, което беше достатъчно, за да се разреши на неговия притежател отново да посещава такъв курс.

И после, няколко години по-късно, още веднъж събрах сили, отново се записах за ваканционен курс, ръководен от твоя предшественик, и положих всички усилия да се представя сравнително добре във Валдцел. Препрочетох старите си тетрадки с упражнения, правех опити да си възвърна умението за съсредоточеност, накъсо, със скромните си средства аз се подготвях, настройвах и задълбочавах за този ваканционен курс почти така, както примерно един истински играч на стъклени перли за голямата годишна игра. Пристигнах във Валдцел, където след пауза само от няколко години, отново се почувствах много по-отчужден, същевременно обаче и очарован, сякаш се Връщах в една изгубена красива родина, чийто език вече ми звучеше съвсем необичайно. Този път горещото ми желание отново да те видя, се изпълни. Спомняш ли си за това, Йозеф?

Кнехт го погледна сериозно в очите, кимна, усмихна се леко, но не каза нито дума.

— Добре — продължи Десиньори, — значи, си спомняш. Но какво е това, което си спомняш! Една бегла среща със съученик, мимолетна среща и разочарование; човек продължава пътя си и не мисли вече за това, освен ако след десетилетия другият невежливо му напомни. Не е ли така? Беше ли тази среща нещо повече за тебе?

Десиньори, макар че видимо много се стараеше да се овладее, беше силно развълнуван, изглеждаше, че у него нещо, натрупвано дълги години, търси стихиен разлив.

— Ти избързваш — каза Кнехт много внимателно. — Какво е била тя за мене, ще говорим, когато дойде моят ред и аз ще трябва да изложа равносметката си. Сега ти имаш думата, Плинио. Виждам, че онази среща не е била приятна за тебе. И за мене също. Но сега разказвай по-нататък. Говори, без да се съобразяваш с каквото и да е.

— Ще се опитам — отвърна Плинио. — Разбира се, съвсем не искам да ти правя упреци. И трябва да призная, че тогава ти се отнесе към мене напълно вежливо, дори повече от вежливо. Когато последвах сегашната ти покана да дойда тук във Валдцел, където не бях стъпвал след оня втори ваканционен курс, да, дори и след като бях избран за член на комисията за Касталия, намерението ми бе да споделя с теб тогавашните си преживявания, все едно дали те са приятни, или не за двама ни. А сега да продължа. Явих се за ваканционния курс и бях настанен в дома за гости. Почти всички участници в курса бяха приблизително на моите години, някои дори значително по-възрастни; бяхме най-много двадесет души, предимно касталийци, но или лоши, равнодушни, занемарени играчи на стъклени перли, или начинаещи, на които едва толкова късно им бе хрумнало да се запознаят с тази игра; за мен беше облекчение, че никой от тях не ме познаваше. Макар ръководителят на нашия курс, един от помощниците в архива, да Се стараеше искрено и да бе много приветлив с нас, работата почти още от началото придоби характера на второстепенна безполезна школа, нещо като наказателен курс, чиито случайно довеяни оттук и там участници не се надяват в истинския смисъл на успех, а също и учителите, въпреки че никой не признаваше това. Човек можеше да се пита учудено защо тази шепа хора са се събрали да вършат доброволно нещо, за което не им стига сила, интересът им не е достатъчно голям, за да им внуши търпение и идеята за жертва, и защо един учен се блъска да им преподава и да ги занимава с упражнения, при което сам той едва ли разчита на особен успех? Тогава не знаех, разбрах го много по-късно от опитни хора. Този курс бе за мен явна несполука, но един малко по-различен състав би могъл да подейства възбуждащо и насърчително на всички, даже да ги въодушеви. Често е достатъчно, така ми казаха по-късно, да има двама, които взаимно се разпалват или се познават от по-рано и са близки, за да могат да тласнат всички участници в един такъв курс и преподавателя си към висок подем. Ти си майстор на играта на стъклени перли и навярно това ти е познато. И тъй, ударих на камък, в нашата случайна общност липсваше малката оживяваща клетка, не се стигна до въодушевление, до полет на мисълта, курсът беше и остана само блед повторителен курс за възрастни ученици. Дните си отиваха, разочарованието растеше с всеки от тях. Но нали освен играта на стъклени перли тук още съществуваше Валдцел, за мен място на свети и добре съхранявани спомени, макар в курса работите да не вървяха, то все пак ми оставаше празникът на едно завръщане, свързването с другарите от някога, може би дори нова среща с онзи, за когото бях запазил най-силни спомени и чийто образ за мен повече от всеки друг представляваше цяла Касталия, с тебе, Йозеф. Ако видех неколцина от моите съученици и другари от младостта, ако при разходките си сред красивата, тъй горещо обичана местност отново срещнех добрите духове от младежките си години и ако ти пак пристъпеше към мене, увлечехме се в разговор и както някога в него възникнеше спор най-малкото между двама ни, както между касталийските ми опити и мен самия, тогава нямаше да ми е жал за тази ваканция, тогава щях да се примиря с курса и всичко останало.