Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Десиньори помълча малко и хвърли поглед към Кнехт, съмнявайки се да не го уморява. Погледът му срещна очите на приятеля и намери в тях израз на дълбоко внимание и приветливост, който го успокои и му подейства благотворно. Видя, че другият беше погълнат от откровението му, той не слушаше така, както се слуша брътвеж или някакъв интересен разказ, а с несравнимата отдаденост, с която човек се съсредоточава в една медитация и при това с чисто, сърдечно доброжелателство, чието отражение в очите на Кнехт го трогна, тъй сърдечно и почти детско му изглеждаше то, и дори се удиви, че го открива в лицето на същия мъж, на чиито многообразни дневни занимания, служебна мъдрост и авторитет се бе възхищавал през целия изтекъл ден. И с облекчение продължи:

— Не зная дали животът ми е бил полезен, или просто едно недоразумение, и имал ли е някакъв смисъл. А ако е имал, смисълът му е бил може би в това, че един отделен, конкретен човек от нашето време е разбрал безпределно ясно и е преживял най-болезнено колко много Касталия се е отдалечила от родната страна, а според мене и обратно колко нашата страна се е отдалечила от своята най-благородна провинция и е станала чужда и невярна на нейния дух, каква голяма пропаст зее у нас между тяло и дух, идеал и действителност, колко малко те знаят и искат да знаят един за друг. Ако в живота си съм имал задача и идеал, това беше като личност да синтезирам в себе си двата принципа, да бъда техен посредник, преводач и помирител. Опитах се и претърпях крушение. И тъй като аз естествено не мога да ти разкажа целия си живот, пък и ти не би разбрал всичко, искам да приведа само едно от обстоятелствата, показателни за моята несполука. Трудността започна с постъпването ми в университета и тя не се състоеше толкова в това да изляза наглава със закачките и нападките, които ми отреждаха като на касталиец, на примерно момче. Неколцина от моите нови другари, за които идването ми от училището на елита означаваше отличие и сензация, ми създаваха дори повече грижи и ме поставяха в по-трудно положение. Но не, най-тежкото и може би невъзможното беше сред светската общественост да продължавам да водя живот съобразно духа на Касталия. Отначало почти не забелязвах това, придържах се към правилата, научени при вас, и дълго време изглеждаше, че те се потвърждават и тук, струваше ми се, че ми вливат сила и ме бранят, струваше ми се, че пазят моята бодрост и душевно здраве и ме подкрепят в намерението, именно в намерението сам и независим да прекарам студентските си години, безпределно верен на касталийския дух, да следвам единствено своята жажда за знания и да не се поддам да бъда притиснат в някаква специалност, която не иска нищо, освен студентът за колкото е възможно по-кратко време най-основно да се подготви в една професия за хляба и да умъртви в душата си всяко предчувствие за свобода и универсалност. Но бронята, която Касталия ми бе дала, се оказа опасна и съмнителна, защото естествено не исках да съхраня душевния си покой и вглъбеността на някакъв безбурен дух, примирявайки се като отшелник, исках да завладея света, да го разбера, да го принудя и той да ме разбере, исках да го поддържам и колкото е възможно да го обновя и направя по-добър, исках в себе си да побера и примиря Касталия и света. И когато след разочарование, спор, вълнения се оттеглях в размисъл, отначало всеки път преживявах това като благодат, отпущане, дълбоко поемане на дъх, връщана при добрите приятелски сили. С времето обаче забелязах, че тъкмо вглъбяването, грижовността и радеенето за духовното са, които ме изолират там и в очите на другите ме правят тъй неприятно чужд, а мен самия неспособен да ги разбирам истински. Виждах, че ще мога да разбирам истински другите, светските хора само когато отново стана като тях, ако нямам никакво предимство, ако не търся убежище в тази вглъбеност. Естествено твърде възможно е сега, като го представям, да разкрасявам този процес. Може би, или вероятно, е било просто така, че аз без другари със същата школовка и същото настроение, без контрол от страна на учители, без предпазващата и благотворна атмосфера на Валдцел постепенно съм губел дисциплина, ставал съм ленив, невнимателен и съм поел по отъпкания път, а после, само в моменти на пробудена съвест, съм се извинявал с това, че «отъпканият път» е един от атрибутите на този свят, че като вървя по него, се приближавам до разбирателство с моята среда. Държа на това нищо да не разхубавявам пред себе си, но и не искам нито да отричам, нито да крия, че полагах усилия, стремях се и се борех дори и там, където се заблуждавах. За мен това беше сериозно. Но все едно дали моят опит да се включа в живота целесъобразно и с разбиране е бил само във въображението ми, или не, във всеки случай стана най-естественото: светът беше по-силен от мене — бавно ми показа надмощието си и ме погълна; беше точно така, като че ли животът държеше на обещанието да бъда уеднаквен напълно със света, чиято правилност, наивност, сила и превъзходство по продължителност на съществуване толкова много бях хвалил при нашите спорове във Валдцел и защищавал срещу твоята логика. Ти си спомняш.