Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Първите двама съученици, които отначало пресякоха пътя ми, бяха добродушни, те зарадвани ме тупаха по рамото, задаваха детински въпроси за моя приказен светски живот. Неколцината други обаче не бяха толкова безобидни, те принадлежаха към селището на играчите и по-младите от елита, не поставяха наивни въпроси, но ме поздравиха, когато се срещнахме в една от залите на твоето светилище и нямаше как да ме избягнат, с остра, някак пренапрегната вежливост, по-скоро благосклонност, и все не можеха достатъчно да подчертаят своята заетост с важни и недостъпни за мен неща, липсата на време, на любопитство, на съучастие и воля за подновяване на старото познанство. Е, какво, аз не им се натрапвах, оставих ги на спокойствие, тяхното олимпийско, весело, присмехулно касталийско спокойствие. Гледах към тях и вечно заетия им ведър ден като затворник през решетка или като болен, гладуващ и потиснат към аристократи и богаташи, към весели, хубави, образовани, благовъзпитани, добре отпочинали хора с грижливо поддържани ръце и спокойни лица.

И когато се яви ти, Йозеф, щом те видях, у мен се надигна радост и нова надежда. Вървеше през двора, гърбом те познах по походката и веднага те извиках по име. «Най-после един човек — помислих си аз, — най-после приятел, а може би и противник, но някой, с когото може да се говори, наистина пракасталиец, но при него касталийското не е замръзнало като маска и броня, един човек, същество, което разбира!» И трябва да си забелязал колко весел бях и колко много очаквах от тебе, всъщност ти ме посрещна с най-голяма любезност. Още ме познаваше, още значех нещо за тебе, доставяше ти радост отново да ме видиш. Това не продължи само при краткотрайното ни радостно приветствие в двора, ти ме покани и ми посвети, пожертва за мене една вечер. Но, мили Кнехт, що за вечер беше това? Как и двамата се мъчехме да изглеждаме наистина бодри, наистина вежливи и да се отнасяме един към друг почти другарски и колко трудно ни беше да влачим скования разговор от тема на тема! Ако другите бяха равнодушни към мене, то твоето отношение беше по-лошо, това пренапрегнато и безполезно старание в името на някогашното приятелство раняваше много по-болезнено. Тази вечер разби окончателно моите илюзии, за мен тя неумолимо ясно откри, че не съм ти другар и съмишленик, не съм от Касталия, не съм човек със същия ранг, а един досаден, натрапващ се дебелак, необразован чужденец, но тъй като всичко протичаше в толкова коректна и красива форма, а разочарованието и нетърпението оставаха така безукорно маскирани, всъщност ми се струваше, че то е още по-лошо. Да беше ме обругал, да бе ме упрекнал, да бе ме обвинил: «Какво е станало с теб, приятелю? Как си могъл така да пропаднеш?», щях да бъда щастлив и ледът щеше да се пропука. Но не се случи нищо такова. Видях: нищо не беше излязло от моята принадлежност към Касталия, нищо — от моята любов към вас, от следването ми, от играта на стъклени перли, нищо — и от нашето приятелство. Репетиторът Кнехт бе търпял досадното ми посещение във Валдцел, цяла една вечер се бе мъчил и скучал с мене, а след това ме бе отпратил с крайно изтънчена вежливост.

Борейки се с вълнението си, Десиньори млъкна и със страдалческо лице вдигна очи към магистъра. Той стоеше — съвсем внимателен слушател, — задълбочен и сам не по-малко развълнуван, гледаше своя стар приятел с една усмивка, пълна с приятелско съчувствие. И тъй като другият продължаваше да мълчи, Кнехт задържа върху него погледа си, в който преливаше благоразположение и израз на примирение и доволство, поглед, на който приятелят му устоя мрачен една минута или по-дълго.

— Ти се усмихваш — извика тогава Плинио буйно, но не зло. — Ти се усмихваш? Намираш, че всичко е в ред.

— Трябва да призная — усмихна се Кнехт, — ти представи случая отлично, просто великолепно, беше точно така, както го описваше, може би бе потребна и нотката на обида и жал в твоя глас, за да изтръгне от паметта всичко и да припомни сцената с такова съвършенство. И ти, макар че за съжаление видимо все още гледаш на нещата със същите очи и не си преодолял докрай всичко, разказа своята история обективно и правдиво, историята на двама млади мъже в едно малко мъчително положение, при което и двамата трябваше някак да се преструват и единият от които, именно ти, сгреши, като се опита да скрие действителната си и сериозна мъка от това положение зад безгрижно държане, вместо да наруши маскарада. Изглежда дори така, сякаш ти и днес още смяташ, че безрезултатността на онази среща се дължи повече на мене, отколкото на тебе, независимо че тъкмо в твои ръце бе да промениш обстоятелствата. Наистина ли не прозря тогава? Но го описа много добре, трябва да призная. Действително отново изпитах цялата потиснатост и смутеност от оня чуден вечерен час и за мигове мислех, че пак трябва да се боря със себе си, за да се държа спокойно, и малко да се срамувам за двама ни. Не, твоят разказ звучеше точно. Истинско удоволствие е да слушаш да се разказва така.