Херман Хесе - Играта на стъклени перли

— Така мисля и аз — усмихна се Кнехт. — И с нашата добра воля се измъчихме непоносимо и се напрегнахме до краен предел. Тогава инстинктивно не можехме да се търпим взаимно, всеки от нас не се доверяваше на другия, пречеше му, беше му чужд и противен и само въобразяването на едно задължение, на една съпринадлежност ни заставяше цяла вечер да играем мъчителната комедия. Изясних си това още тогава, наскоро след твоето посещение. Ние не бяхме надвили истински съществувалото приятелство, както и съществувалата вражда. И вместо да ги оставим да умрат, вярвахме, че сме длъжни да ги извадим от гроба и някак да ги съживим. Чувствахме, че сме прегрешили спрямо тях и не знаехме с какво да изкупим вината си. Не е ли така?

— Смятам — каза Плинио замислено, — че ти и днес си прекалено вежлив. Казваш «ние двамата», но нали не ние двамата се търсехме взаимно и не можехме да се намерим. Търсенето, любовта беше изцяло от моя страна, също така разочарованието и мъката. Питам те, какво се промени в твоя живот след нашата среща? Нищо. При мене, напротив, тя означава един дълбок, болезнен разрез и затова не мога да ти пригласям в смеха, с който отминаваш всичко.

— Прощавай — успокои го приветливо Кнехт, бях твърде прибързан. Но пак се надявам с времето да ти помогна да пригласяш на моя смях. Ти си прав, тогава си бил оскърбен, наистина не от мене, както си мислил и, струва ми се, все още мислиш, а чрез бездната и отчуждението, които лежат между вас и Касталия и които смятахме, че сме преодолели с ученическото си приятелство, но сега изведнъж тя зееше пред нас така страшно широка и бездънна! Доколкото смяташ, че имам лична вина, моля те, изкажи свободно обвинението си.

— Ах, това никога не е било обвинение, а в действителност една жалба. Тогава ти не я чу и както ми се струва, днес също не искаш да я чуеш. Тогава й отвърна с усмивка и добро държание, така постъпваш и днес.

Макар да долавяше приятелство и дълбоко благоразположение в погледа на майстора, той не преставаше да подчертава това; искаше му се най-после веднъж да излее всичко, носено дълго и болезнено.

Кнехт не промени израза на лицето си. Той малко се замисли, накрая каза внимателно:

— Едва сега почвам да те разбирам, приятелю. Може би имаш право и следва да поговорим и за това. Преди всичко бих искал едно да ти напомня: тогава всъщност би имал право да очакваш аз да проявя интерес към това, което наричаш твоя жалба, но само ако действително бе изрекъл тази жалба. А стана тъй, че при оня вечерен разговор в дома за гости ти в никакъв случай не даде израз на жал, а се държеше, както и аз, колкото е възможно по-бодро и смело, играеше също като мене, играеше ролята на човек, който не може да бъде упрекнат в нищо и който няма от какво да се оплаква. Тайно обаче си очаквал, както сега чувам, че аз ще доловя скритата ти жалба и зад твоята маска ще позная истинското ти лице. Е, нещичко от това все пак бе ми се удало да забележа, макар и далеч не всичко. Но как бих могъл да разкрия, че съм загрижен за тебе, че ти съчувствам, без да нараня твоята гордост? А и каква полза би имало да ти протягам ръка, щом като ръката ми беше празна и аз нямах нищо да ти дам, никакъв съвет, никаква утеха, никакво приятелство, когато и нашите пътища бяха непреодолимо разделени? Да, стаените неприятности и нещастия, които ти прикриваше с безгрижно държане, за мен бяха мъчителни и смутни, откровено казано, тогава ми беше противно, те обхващаха и някакво искане за съучастие и състрадание, което обаче не отговаряше на твоето държане, а в него имаше нещо натрапчиво и детинско, така ми се струваше, и то допринасяше само за охлаждането на чувствата ми. Ти проявяваше претенция към моето другарство, искаше да бъдеш касталиец, играч на стъклени перли, а при това изглеждаше толкова неовладян, толкова нараним и потънал в егоистични чувства! Приблизително така съдех за тебе по онова време, понеже много добре виждах, че от духа на Касталия не ти е останало почти нищо, явно дори основните правила беше забравил. Е, така да е, то не беше моя работа. Но защо тогава идваше във Валдцел и искаше да ни поздравиш като другари? Ето кое бе за мен, както ти казах, дразнещо и противно и тогава си бил напълно прав, щом си изтълкувал моята усърдна вежливост като отказ. Да, аз инстинктивно те отклонявах и не защото беше рожба на света, а защото се домогваше да минаваш за касталиец. Когато след толкова много години ти се появи отново, от този твой стремеж не се долавяше и следа. Ти изглеждаше светски, говореше като човек от другия свят и особено странно ме вълнуваше изразът на тъга, болка или нещастие върху твоето лице; но всичко: държането, думите ти, дори твоята натъженост ми харесваше, беше красиво, отиваше ти, бе достойно за тебе, нищо не ме дразнеше, можех да те приема и да се съглася с всичко без каквато и да е вътрешна съпротива, този път не ми беше потребна свръхголяма вежливост и овладяност, затова веднага те посрещнах като приятел и се стремях да ти покажа моята любов и съчувствие. Този път, по-скоро в пълна противоположност с първия, аз се стараех и се мъчех да те спечеля; докато ти се държеше много затворено, разбира се, само мълком приех появата ти в нашата провинция и твоя интерес към нейната история като един вид откровение за привързаност и вярност. Сега, най-после, ти се поддаде на моя стремеж да те спечеля и вече сме отишли толкова далеч, че се открихме един другиму и така, надявам се, можем да възобновим старото си приятелство.