Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Десиньори описва, че дотогава никога не бил срещал човешки взор, който едновременно да бъде толкова пронизващ и толкова мил, невинен и осъждащ, така сияйно приятелски и така всезнаещ. Той признава, че този поглед отначало го объркал и раздразнил, после успокоил и постепенно го покорил с леко насилие. Но все пак се помъчил да се отбранява.

„— Ти казваш — забеляза той, — че знаеш средства, с които да ме направиш по-щастлив и по-весел. Но не питаш дали аз действително жадувам за такива.

— Е — усмихна се Йозеф Кнехт, — ако можем да направим човека по-щастлив и по-весел, трябва да го направим във всеки случай, независимо дали ни моли, или не. А как може да не търсиш и да не жадуваш за това? Нали затуй си тук, нали затуй седим отново един срещу друг, за какво иначе си се върнал при нас? Ти мразиш Касталия, презираш я, ти толкова се гордееш със светския си дух и своята натъженост, че не би се заел с малко разум и вглъбяване да облекчиш положението си, и все пак един таен и неукротим копнеж по нас и нашата веселост те е водил и привличал през всичките години, докато се завърнеш и пожелаеш още веднъж да рискуваш тук. И аз ти казвам, този път си дошъл навреме, в момент, в който и аз жадувам за призив от вашия свят, за една отваряща се врата. Но за това следващия път! Приятелю, ти ми довери някои неща, благодаря ти, и ще видиш, че и аз също имам какво да изповядам. Късно е, утре заминаваш в зори, а и мен пак ме чака работен ден, скоро трябва да си легнем. Но подари ми само четвърт час още, моля те.

Той се изправи, отиде до прозореца, погледна нагоре, където между плуващите облаци в нощното небе се виждаха дълбоко ясни ивици, осеяни със звезди. И тъй като домакинът не се обърна веднага, стана и гостът и се приближи към него до прозореца. Магистърът стоеше, загледан нагоре, и с ритмично дишане се наслаждаваше на леко прохладния въздух, на есенната нощ, Той посочи с ръка небето.

— Виж — каза Кнехт — облачния пейзаж с небесните ивици, на пръв поглед човек би помислил, че дълбочините са там, където е най-тъмно, ала веднага разбира, че тази тъмнина и мекост са само облаците и че вселената със своята глъбина започва едва от краищата и фиордите на облачните планини и води към безкрайното, където са звездите, тържествени и за нас, хората, висши символи на яснота и ред. Дълбочината на света и неговите тайни не са там, при облаците и мрака, дълбочината е в ясното и веселото. И ако мога да те помоля: преди да легнеш да спиш, погледай още малко към тези заливи и проливи с многото звезди и не отблъсквай мислите и мечтите, които ще те навестят.

Странно усещане трепна в сърцето на Плинио, неопределимо, болка или щастие. С подобни слова, така си спомни той, бе пристъпил някога, в невъобразимо далечно време, в красивата весела зора на ученическите си години във Валдцел, към първите упражнения по медитация.

— Позволи ми още една дума — отново с тих глас подхвана майсторът на играта на стъклени перли. Много искам да ти кажа още нещо за веселостта, за веселостта на звездите и духа и за нашия касталийски начин на веселост. Ти нямаш склонност към веселостта вероятно защото е трябвало да изминеш един път на тъга и сега доброто настроение и всяка ведрост ти изглеждат, особено нашите, касталийските, плоски и детински, също и страхливи, бягство от ужасите и бездните на действителността в един ясен, добре подреден свят само на канони и предписания, на чиста абстракция и изтънченост. Но, мили мой страдалецо, даже да има такова бягство и то да не е чуждо на плахите, страхливи касталийци, които играят с голи правила, нека приемем дори, че има много бягства, това не отнема нищо от стойността и блясъка на истинската веселост, веселостта на небето и духа. Онези от нас, които лесно се задоволяват и са привидно весели, се възправят срещу други хора и цели поколения, чиято веселост не е била игра и нещо повърхностно, а сериозна и дълбока. Познавах един от тях — беше нашият предишен магистър по музика, когото някога и ти сигурно си виждал от време на време във Валдцел; този човек през последните години на живота си притежаваше веселостта като добродетел в такава мяра, че тя се излъчваше от него, сякаш бе слънчева светлина, и като доброжелателство, жизнерадост, като добро настроение, доверие и упование тя преминаваше във всички и не преставаше да струи от всеки, който сериозно възприемаше нейния блясък и у когото проникваше. И аз бях озарен от тази светлина, и с мен той раздели мъничко от своята ведрост и сърдечен блясък, а също и с нашия Феромонте и неколцина други. Да се достигне тази веселост, е за мене и за много други още най-висшата и най-благородната от всички цели. Ти ще я откриеш и при някои отци от ръководството на ордена. Тази веселост не е суета, нито самолюбие, тя е върховно познание и любов, утвърждаване на цялата действителност, бдение на ръба на всички бездни и глъбини, тя е добродетел на светците и на рицарите, тя е неразрушима и с възрастта и приближаването на смъртта става по-силна. Тя е в тайната на красивото и истинската субстанция на всяко изкуство. Поетът, който слави прекрасното и ужасното в живота с ритъма на своя стих, музикантът, в чиято творба те звучат като чисто настояще, е светлоносец, умножител на радостта и ведростта на земята, и когато първо ни води през сълзи и болезнено напрежение. Може би поетът, чиито стихове ни очароват, е тъжен самотник, а музикантът — печален мечтател, но и тогава творбата му носи частица от веселостта на боговете и звездите. Това, което той ни дарява, вече не е неговата мрачност, неговото страдание или боязън — то е капка чиста светлина, вечна веселост. И когато цели народи и езици се мъчат да проникнат до глъбините на света, последното и най-висшето, до което могат да стигнат в своите митологии, космогонии, религии, е тази веселост. Ти си спомняш за старите индуси — нашият учител във Валдцел веднъж ни бе разказал чудесно за това, — един народ на страданието, на размисъла и покаянието, на аскетизма; но последното голямо откритие на неговия дух било светло и ведро, с весела усмивка са победителите на света, също и Буда, весели са образите в техните шеметно дълбоки митове. Светът, както го изобразяват тези митове, в началото си почва божествено, блажено, сияйно, пролетно красив като златен век, но веднага заболява и все повече и повече отпада, огрубява, гине в мизерия и в края на четири все по-дълбоко потъващи световни епохи съзрява да бъде стъпкан и унищожаван от смеещия се и танцуващ Шива, ала не се свършва с това. Той започва отново с усмивката на унесения в сън Вишну, който с танцуващи ръце създава нов, млад, красив и сияещ свят. Чудно е: този народ, способен на страдание, както никой друг, с ужас и срам гледал страховитата игра на световната история, вечно кръжащото колело от жажда и страдание, той прозрял и разбрал крехкостта на сътвореното, алчността и сатанинското в хората и едновременно своя дълбок копнеж към чистота и хармония и намерил тази чудесна притча за цялата красота и трагичност на творението и за епохите на света, за неговия упадък, за могъщия Шива, който танцува върху покварения свят и го превръща в развалини, за усмихващия се Вишну, който лежи в дрямка и от златните си божествени сънища като на игра създава един нов свят.