Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Има натури, които са в състояние да привикнат с едно положение в живота, с длъжност, брак, професия, платени с жертва и именно заради тази жертва така да ги обичат, че те да ги задоволяват и да бъдат тяхно щастие. При Десиньори беше другояче. Той наистина остана верен на своята партия и на нейния водач, на политическата й линия и дейност, на брака си, на своя идеализъм, само че и с годините за него всичко продължаваше да е така проблематично, както беше и цялата му същност. Успокои се политическият и светогледният ентусиазъм на младостта, с времето борбите да се наложи го ощастливяваха все по-малко, както страданието и жертвата, произтекли от упорство; натрупваха се опит и отрезвяване в професионалния живот; накрая взе да се съмнява дали действително усетът за истината и справедливостта го бе направил привърженик на Верагут, дали за това не бе съдействало неговото ораторство, представянето за народен трибун, привлекателността и умението му при публичните речи и дали не бяха съдействали още поне наполовина тембърът на гласа и чудесната му мъжествена усмивка, а също мъдростта и красотата на неговата дъщеря. Ставаше все по-съмнително и по-съмнително дали старият Десиньори със своята вярност към собственото съсловие и със суровостта си срещу арендаторите наистина бе заемал неблагородно становище. Съмнително беше също дали изобщо има добро и зло, правда и неправда, дали И в края на краищата гласът на собствената съвест не е единственият пълновластен съдия и ако е така, то значи той, Плинио, не е прав, тъй като не живее в щастие, спокойствие и съгласие, в доверие и сигурност, а в неувереност, съмнения и с нечиста съвест. Неговият брак наистина не бе нещастен и несполучлив в грубия смисъл, но все пак пълен с обтегнатост, усложнения и противоречия, може би беше най-доброто, което Плинио имаше, но онова спокойствие, щастие, онази невинност и чиста съвест, които така много му липсваха, той нямаше. Бракът му изискваше голяма съобразителност и самообладание, струваше му много усилия, и хубавият, с усет към красотата малък син Тито, много отрано стана повод за борба и дипломация, за ревност и усилия да бъде спечелен, докато постепенно това дете, обичано прекалено силно и от двамата родители и разглезвано, все повече и повече се сближи с майката и беше неин привърженик. Това бяха последните и както изглежда, най-горчиво почувстваните оскърбление и загуба в живота на Десиньори. Те не бяха го сломили, той ги бе превъзмогнал, намерил и утвърдил свой начин на държане, държане достойно, тежко и тъжно.

Докато Кнехт постепенно узна всичко това от своя приятел при няколко посещения и срещи и в замяна сподели с него много за собствения си опит и проблеми, той не допусна никога Плинио да изпадне в положението на човек, който се изповядва и с промяната на часа и настроението стига до мисълта да съжали и пожелае да върне думите си назад, а спечели и укрепи доверието му чрез собствената си откровеност и преданост. Постепенно животът на Йозеф се разкри пред неговия приятел, един наглед прост, праволинеен, образцово подреден живот сред ясно изградена йерархическа структура, една орбита от успехи и признания, и въпреки това по-скоро суров, богат на жертви и твърде самотен живот и ако в него много неща не бяха съвсем понятни за човека „отвън“, то все пак в главните потоци и основните настроения той вникваше и в нищо друго не умееше да разбира Кнехт по-добре и да му съчувства, отколкото в копнежа да се посвети на млади хора, на невръстни, още необучени ученици, в копнежа за дейност, скромна и без блясък, и без вечната принуда за представителност, за дейността например на учител по латински или музика в някакво начално училище. И беше съвсем в стила на изцелително артистичните и възпитателните методи на Кнехт, че спечели този пациент не само с голямата си откровеност, но и с внушението, че може да му помогне и служи и с това го подтикна действително да го направи. В действителност и Десиньори можеше да бъде донейде полезен на магистъра най-малкото по главния въпрос, а още повече за задоволяване на любопитството и жаждата за знания, отнасящ се до хилядите подробности на светския живот.

Защо Кнехт поемаше върху себе си нелеката задача да научи своя меланхоличен приятел от младини отново да се усмихва и смее и дали при това изобщо играеше роля съображението, че той ще му бъде полезен с насрещна услуга, не се знае. И Десиньори, който най-вече следваше да го знае, не вярваше в това. По-късно той разказа: