Херман Хесе - Играта на стъклени перли

„Когато се опитвам да си изясня как приятелят ми Кнехт започна да въздейства върху един толкова примирен и затворен в себе си човек като мене, виждам все по-открито, че това почива в по-голямата си част на едно вълшебство и трябва да кажа, дори на дяволия. Той беше много по-голям дявол, отколкото неговите хора подозираха, гореше от желание за игра, за шега, бе пълен с хитрост, изпитваше радост от чародейството, от преобразяването и от ненадейното потъване и изникване. Мисля, че още в момента на първата ми поява в касталийските учреждения той реши да ме улови и ми повлияе по свой начин, а това значеше да ме разбуди и приведе в по-добра форма, Най-малкото, още от първия час се стараеше да ме спечели. Защо го правеше, защо се нагърбваше и с мене, не мога да кажа. Вярвам, че хора от неговия тип вършат повечето неща несъзнателно, като че ли рефлекторно, чувстват се изправени пред една задача, доловили насочен към тях вик за помощ и му се поддават без размисъл. Той ме намери недоверчив и плах, но в никакъв случай не готов да падна в обятията му или дори да моля за помощ; намери някога толкова искрения и разговорлив приятел разочарован и затворен и тъкмо тази пречка, тази немалка трудност, изглежда, го привлече сега. Не се отказа, колкото и аз да бях уязвим, и постигна това, което желаеше. И между другото си послужи с прийома да представи отношенията ни един към друг като взаимни, сякаш неговата сила съответстваше на моята, неговата стойност — на моята, като че ли на личната ми нужда от подкрепа отговаряше такава и у него. Още при първия ни по-дълъг разговор той ми намекна, че очаквал нещо като моята поява, даже копнеел за това, и тогава постепенно ме посвети в плана си да се откаже от длъжността и да напусне провинцията и винаги даваше да се разбере колко много разчита на моя съвет, на моята подкрепа и дискретност, тъй като освен мене във външния свят той няма никакъв приятел и никакъв опит. Признавам, че слушах това с удоволствие и че то допринесе не по-малко той да спечели пълното ми доверие и така да се каже, да се оставя в неговите ръце, вярвах му напълно. Но по-късно, с течение на времето, когато отново ми се видя съвсем съмнително и невероятно, никак не можех да кажа дали действително и доколко Кнехт очаква нещо от мене, а също дали начинът му да ме привлече бе невинен или дипломатически, наивен или коварен, откровен или престорен и артистичен. Той ме превъзхождаше далеч и бе ми направил много добро, за да дръзна изобщо за подобни проучвания. Във всеки случай днес си въобразявам, че положението му приличаше на моето и че магистърът разчиташе на моята симпатия и готовност да му услужа, също като аз на неговата, че това беше просто любезност, едно печелещо и приятно внушение, в което ме бе впримчил; само не зная докъде играта му с мене беше съзнателна, обмислена и желана и докъде въпреки всичко — естествена. Защото магистър Йозеф беше голям актьор: от една страна, той можеше толкова малко да се съпротивява на порива да възпитава, влияе, изцелява, помага и разгръща сили, че му беше почти безразлично какви средства употребява, от друга страна, беше невъзможно да се извърши й най-малкото без пълна всеотдайност. Сигурно е обаче едно, че тогава той се отнасяше към мене като приятел, голям лекар и водач, че вече не ме остави и накрая ме бе излекувал и пробудил дотолкова, доколкото изобщо беше възможно. То беше забележително и напълно му отговаряше: създавайки впечатлението, че уж приема моята помощ за напускането на длъжността си и слуша спокойно, дори с одобрение, моите често груби и наивни критики, нещо повече, съмнения и ругателства срещу Касталия, докато сам се бореше да се освободи от нея, всъщност наистина той ме беше примамил и повел назад към Касталия, отново ме върна към медитацията, бе ме възпитавал и преобразил чрез касталийската музика и задълбочаване, касталийска веселост и касталийска смелост и мене — който въпреки копнежа си към вашия свят не бях касталиец, имах нещо антикасталийско — Кнехт бе ме направил ваше подобие и моята нещастна любов към Касталия беше превърнал в щастлива.“

Така се изразява Десиньори и явно има основание за удивление и благодарност. Може би не е толкова трудно с помощта на нашите утвърдили се отдавна методи момчета и юноши да бъдат възпитани в стила на живот на ордена, обаче да превъзпитаваш мъж, който вече наближава петдесетте, е, разбира се, тежка задача, дори и когато той проявява много добра воля. Не че Десиньори стана образец на касталиец, но на Кнехт се удаде напълно това, което си бе предначертал: да го освободи от упоритостта и страшното бреме на неговата тъга, и душата му, станала прекалено чувствителна, наплашена, отново да се приближи до хармония и веселост, една част от лошите му привички да се заменят с добри. Естествено майсторът на играта на стъклени перли не извърши сам многото дребни неща, потребни за това; той обвърза апарата и силите на Валдцел и ордена с почетния гост, за известно време дори му изпрати вкъщи майстор по медитация от Хирсланд, седалището на ръководството на ордена, за постоянен контрол при неговите упражнения. Но планът и ръководството оставаха в собствените му ръце.