Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Не бихме могли да кажем със сигурност по какъв начин магистърът постепенно спечели доверието на своя приятел, нека всеки от нас, който познава спокойната веселост на магистъра и неговата мила кротост, си го представи по свой начин. Кнехт не се отказа да привлече Плинио, а кой би могъл да устои дълго, щом като той сериозно бе решил да постигне това.

Накрая, няколко месеца след онази първа среща, Десиньори прие повтаряната неведнъж покана да посети Валдцел и в един облачно-ветровит есенен следобед двамата пътуваха през постоянно менящата се в играта на светлина и сянка околност към местата от времето на ученическите години и приятелството им. Кнехт спокойно-весел, неговият придружител и гост тих, но възбуден, тръпнещ, също както пустите ниви под слънцето и сянката, между радостта, че идва отново, и тъгата, че се бе отчуждил. Близо до селището те слязоха от колата и тръгнаха пеш по старите пътища, по които бяха вървели заедно като ученици, спомняха си за другари и учители и за някои от тогавашните разговори. Десиньори гостува само един ден на Кнехт, които бе обещал през целия този ден той да наблюдава всичките му служебни действия и разпоредби. Привечер — гостът искаше да си замине на следващата сутрин много рано — те седяха заедно в жилището на Кнехт сами и вече почти в атмосферата на старата близост.

Денят, през който гостът час след час можа да наблюдава работата на магистъра, му направи силно впечатление. Тази вечер между двамата се поведе разговор, който Десиньори записа веднага след връщането си вкъщи. Макар разговорът да съдържа и отделни незначителни подробности, а може би на някои от читателите ще изглежда, че накърнява трезвостта на изложението ни, ние все пак бихме искали да го споделим така, както е записан:

„— Толкова много неща мислех да ти покажа каза магистърът, — а ето че не смогнах. Например моята хубава градина. Спомняш ли си още «Градината на магистъра» и растенията, които отглеждаше майстор Томас? Да, а и толкова други работи. Надявам се, че и за това ще дойде ден и час. Все пак от вчера ти би могъл да провериш някои от своите спомени и да си изградиш представа за служебните задължения и всекидневието ми.

— Благодарен съм за това — каза Плинио. — Едва днес започвам отново да прозирам какво е всъщност вашата провинция и какви необикновени и големи тайни има тя, при все че и в годините, през които бях далеч оттук, мислех за вас много повече, отколкото би предположил. Днес ти ми даде възможност да хвърля поглед към твоя живот и длъжността ти, Йозеф, и надявам се, не ще бъде за последен път, често ще беседваме върху това, което видях тук и за което днес още не мога да говоря, но в замяна ясно чувствам, че твоето доверие ме задължава и зная, че досегашната ми затвореност би могла да те засегне неприятно. Сега ти също ще ме посетиш някой ден, за да видиш къде е моят дом. За днес мога да ти разкажа малко, толкова, колкото за да си отново в течение, а и на мен самия тази изповед, която същевременно ме кара да се срамувам и да я смятам за един вид наказание, ще донесе някакво облекчение.

Ти знаеш, произхождам от старо и заслужило за страната семейство, настроено приятелски към вашата провинция, едно консервативно семейство на земевладелци и висши чиновници. Но видиш ли, дори тази обикновена дума ме изправя пред пропастта, която ни разделя. Казвам семейство и смятам, че изричам нещо просто, самопонятно и еднозначно, но така ли е? Вие от провинцията имате вашия орден и йерархия, но нямате семейство, не знаете какво е род, кръв и потекло и не подозирате тайната и властна магия и сила на това, което се нарича семейство. Но така е всъщност за повечето от думите и понятията, които отразяват нашия живот. Повечето, които смятаме за важни, за вас не са, твърде много от тях вие намирате просто неразбираеми, а други, че означават нещо съвсем различно от това, което значат за вас. И как тогава да разговаряме?! Знаеш ли, когато ми говориш, сякаш беседвам с чужденец, но с чужденец, чийто език съм учил в младостта си, дори съм говорил на него и сега разбирам повечето думи. Ала в противния случай не е същото, когато говоря аз, слушаш един език, чиито изрази са ти познати само отчасти, не можеш да доловиш оттенъците и трептенията му, слушаш истории за някакъв човешкия живот, за една форма на съществуване, различна от твоята; повечето, дори ако действително те интересува ти остава чуждо или най-многото проникваш в смисъла му наполовина. Спомняш си за нашите безбройни словесни двубои и разговори през ученическите ни години, от моя страна те не бяха нищо друго освен опит, един от многото, да приведа в съзвучие света и езика на вашата провинция с моя. Ти беше най-отзивчивият, най-старателният и най-верният на дълга си от всички, с които някога предприемах такива опити; ти смело защищаваше правата на Касталия, без да бъдеш равнодушен към моя чужд свят и неговите права или да го презираш. Тогава ние дори значително се бяхме приближили един към друг. Е, по-късно ще се върнем на това отново.