Херман Хесе - Играта на стъклени перли

— Няма — така се бе изразил веднъж той — възвишен и благороден живот, без да се познават дяволът и демоните и без постоянна борба срещу тях.

При нас са необикновено рядко явление откритите приятелства между заемащите висши длъжности. И за това не се учудваме, че в първите години на службата си Кнехт не установява такива отношения с никого от колегите си. Изпитва голяма симпатия към занимаващия се с класическа филология в Койперхайм и дълбоко уважение към ръководството на ордена, но в тази сфера личното е почти изключено и обективирано, така че извън служебното сътрудничество едва ли са възможни сериозно сближаване и приятелство. Но му е отредено да преживее и това.

Нямаме на разположение тайния архив на възпитателната колегия; за държането и дейността на Кнехт при нейните заседания и гласувания можем да правим изводи само от случайни изказвания на приятели. Изглежда, че невинаги се придържа към мълчаливостта си от първоначалните месеци след избирането му за магистър, но все пак само рядко излиза като оратор освен когато поставя някаква молба или въпрос. Подчертано засвидетелствана е бързината, с която той усвоява обичайния тон за общуване, господстващ на върха на нашата йерархия, и изтънчеността, богатата находчивост и радостта, която проявява при спазването на тези обноски. Известно е, че върховете на нашата йерархия — магистърът, мъжете от ръководството на ордена, общуват помежду си с един не само грижливо спазван церемониален стил, но сред тях господства, ние не можем да кажем откога, склонността или тайното предписание, а навярно и правилото на игра, да се придържат толкова по-строго, толкова по-грижливо към изтънчената вежливост, колкото по-големи са разногласията в мненията и схващанията им и колкото по-важни са спорните въпроси, върху които се изказват. Предполага се, че тя се усвоява по отдавнашна традиция и заедно с другите функции, които би могла да има, притежава и защитна функция, Крайно вежливият тон на дебатите пази от страстна увлеченост не само спорещите лица, но им помага да съхраняват безукорно държане, защищава и пази освен това достойнството на ордена и на самата колегия, облича ги с тогите на церемониала и с ореолите на святост, така че в тази толкова често осмивана от студентите любезност има известен добър смисъл. Предшественикът на Кнехт магистър Томас фон дер Траве притежавал такова умение в голяма степен, той бил удивителен майстор на това изкуство. А Кнехт не може да бъде наречен негов наследник или подражател, той е по-скоро ученик на китайците и неговата куртоазия е от такъв вид, че е малко по-изострена и пронизана от ирония. Но между колегите си той винаги минава за ненадминат майстор на вежливостта.

В нашия труд стигаме вече точката, където последните години от живота на майстора и развитието, повело към раздялата му с длъжността и провинцията, навлизането в друга жизнена среда, приближаването на неговия край приковават цялото ни внимание. Макар до мига на тази раздяла той да изпълнява длъжността си с образцова преданост и до сетния ден да се радва на любовта и доверието на своите ученици и сътрудници, ние се отказваме от по-нататъшни описания на служебната му дейност, тъй като го виждаме до дън душа изморен от нея и устремен към други цели. Минал през целия кръг от възможности за разгръщане на силите, които длъжността му даваше, той бе вече до мястото, където великите натури изоставят коловоза на традицията и покорното включване в един порядък, и с упование във върховни неназовани власти опитват и поемат отговорност за новото, за още непредписаното и непреживяното.

Когато съзна това, Кнехт грижливо и трезво оцени положението си и вероятността да го промени. На необичайно ранна възраст бе вече на висотата, която всеки даровит и честолюбив син на Касталия дръзва да си представи като достойна за въжделенията и стремежите му, но сам я беше завоювал без пристрастеност и усилия, без домогване и умишлено приспособяване, почти мимо волята си, защото на личните му желания повече би отговарял един скромен, самостоятелен, неподчинен на служебни задължения живот на учен. Той не ценеше еднакво високо всички благородни богатства и привилегии, които му принадлежаха по сан, някои от тези отличия и права на власт, изглежда, му бяха опротивели още наскоро след поемането на длъжността. Винаги бе чувствал като бреме главно политическата и административната работа във върховната колегия, разбира се, без това ни най-малко да накърни добросъвестността, с която й се посвещаваше. И дори най-естествената, отличителната и неповторима задача — да създава елит от съвършени играчи на стъклени перли, — която понякога му носеше много голяма радост, а и избраниците толкова се гордееха със своя майстор, с времето за него беше може би повече тежест, отколкото удоволствие. Това, което го изпълваше с радост и задоволство, бе да преподава и възпитава, а от опит се беше убедил, че радостта, както и успехът са толкова по-големи, колкото по-млади са учениците му, и дори възприемаше като несгода и жертва, че в съответствие с длъжността си общуваше само с младежи и възрастни, а не с деца и юноши. Имаше и други съображения, гледища и опит, които в течение на годините, откакто беше магистър, допринасяха той да се настрои критично към собствената си дейност и към някои порядки във Валдцел или дори да почувства длъжността като голяма пречка за разгръщането на най-добрите и най-плодовитите си заложби. Някои от тези неща са познати на всички ни, други само предполагаме. И оставяме въпроса, дали всъщност магистър Кнехт бе прав в стремежа си да се избави от тегобата на своята длъжност в желанието за една скромна, но по-оживена дейност и в критиката за положението на Касталия, също както не докосваме и въпроса, може ли той да се разглежда като радетел, смел борец или своеобразен бунтовник, или дори като отстъпник, те са обсъждани предостатъчно; спорът по тях за известно време разделил на два лагера Валдцел, даже цялата провинция, все още не е заглъхнал. Макар да се обявяваме за благодарни почитатели на великия магистър, не искаме да вземем страна; изводът от онова противоборство на мнения и преценки за личността и живота на Йозеф Кнехт естествено отдавна е включен в книжнината. Не бихме желали да произнасяме присъди или да печелим съмишленици, а да разкажем по възможност най-достоверно историята за края на нашия уважаван майстор. Само че, строго погледнато, това не е истински разказ, по-скоро бихме го нарекли легенда, сказание, обрисовка — смес от неподправени вести и волни мълви, тъй както се стичат ведно от бистри и тъмни извори и се носят край нас по-младите от провинцията.