Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Както се спомена, в края на втората година след поемането на длъжността намираме Кнехт отново погълнат от исторически изследвания и наистина освен с историята на Касталия той се занимава главно с четене на всички по-големи или по-малки работи върху бенедиктинския орден, написани от отец Якобус. С господин Дюбоа и един от филолозите от Койперхайм, който постоянно присъства на заседанията на колегията като секретар, Кнехт открива възможност да се разпростре в разговор за тези исторически интереси или да засегне нови, което за него винаги е желано освежаване и радост. Във всекидневната му среда обаче липсва подобна възможност, истинско въплъщение на неохотата на тази среда към всички занимания с история той намира в лицето на приятеля си Фриц. Между другото, открихме една бележка с впечатления от беседа, в която Тегулариус със страст говори, че за касталиеца историята е изобщо недостоен обект на изследване.

Разбира се, човек можел да тълкува историята остроумно и забавно, при необходимост и високопатетично, да се занимава с история на философията, било удоволствие както с всяка друга философия, той нямал нищо против, ако то доставяло наслада някому. Но самият предмет, обектът на това удоволствие, именно историята, била нещо толкова ужасно, едновременно банално и дяволско, отвратително и скучно, че не можел да разбере как хората се заемали с нея. Нали съдържанието й съставял изключително човешкият егоизъм и вечно същата, вечно самонадценяващата и самопрославяща се борба за власт, за материална груба животинска власт, следователно за нещо, което в представите на един касталиец не съществувало или във всеки случай имало най-ниска стойност. Световната история била безкрайно лишено от дух и напрежение повествование за насилието над слабите от страна на силните; да свържеш или да поискаш да обясниш с нея същинската, действителната история, неподвластната на времето история на духа — с тази стара колкото света тъпа борба на честолюбивите за власт и на хората с големи амбиции за топло място, — всъщност било предателство към духа и му напомняло за една много разпространена секта през деветнадесетото или двадесетото столетие, за която веднъж му разказвали и чиито привърженици най-сериозно вярвали, че жертвите, принасяни на боговете от древните народи, заедно с тези богове, храмове и митове били, подобно на всички други красиви неща, последица от изчислимия недостиг или излишък на храни и труд, резултат от разликата между цената на хляба и работната надница, която можела да се пресметне, изкуствата и религията били привидни фасади, така наречени идеологии, пред човечеството, заето само с мисълта за глада или яденето.

Кнехт, развеселен от беседата, пита някак бегло дали историята на духа, на културата, на изкуството не е също история и все пак в известна връзка с цялата обща история. Не, извиква буйно приятелят му, тъкмо това отрича той. Световната история била надпревара във времето, гонитба за печалба, за власт, за богатство и в нея с неизменно значение оставало това, оня, който има сила, щастие и достатъчно подлост, да не пропусне момента. Творенията на духа, на културата, на изкуството, напротив, били тъкмо обратното, те винаги представлявали изплъзване от робството на времето, едно измъкване на хората от нечистотията на техните инстинкти, от тяхната леност, в друга равнина, в отвъдвременното, в свободното от времето, в божественото, което е напълно неисторическо и антиисторическо.

Кнехт го слуша с удоволствие и го подтиква към нови, в никакъв случай нелишени от остроумие излияния, после спокойно приключва беседата със забележката: „Моите уважения, прекланям се пред твоята любов към духа и неговите дела. Само че духовното творение е нещо, в което ние не можем така лесно да вземем участие, както си мислят някои. Една беседа на Платон или един хоров пасаж от Хайнрих Исак и всичко, което ние наричаме дело на духа или произведение на изкуството, или обективиране на духовното, е развръзка, постижение, краен резултат на борба за пречистване и освобождаване, те според мен са, както ти ги наричаш, изплъзване от времето в отвъдвременното и в повечето случаи най-съвършени са тъкмо ония творби, които не допускат дори предусет за борбите и схватките, които са ги предшествали. Голямо щастие е, че имаме тези произведения, а ние, касталийците, живеем почти изцяло от тях, ние не сме творци в нищо друго освен във възпроизвеждането, живеем продължително в една отвъдна сфера, сферата отвъд времето и борбата, която възниква тъкмо от тези произведения, без тях тя би ни била непозната. И отиваме още по-далеч в одухотворяването или, ако искаш, в абстрахирането: в нашата игра на стъклени перли разлагаме произведения на мъдреците и художниците на части, извличаме от тях правила на стил, схеми, сублимираме тълкования и оперираме с тези абстракции, като че ли са тухли. Е, всичко това е много красиво, никой няма да го оспори. Но не всеки може цял живот да диша, да яде и да пие само абстракции. Спрямо това, което един репетитор от Валдцел смята достойно за своя интерес, историята има едно предимство: тя се занимава с действителността. Абстракциите са пленителни, но аз съм убеден, че човек трябва да има въздух и хляб.“