Херман Хесе - Играта на стъклени перли

По време, когато мисълта на Йозеф Кнехт вече търсеше свой път към свободата, той неочаквано видя отново една някога близко позната, но отдавна полузабравена фигура от своята младост — Плинио Десиньори. Този нявгашен хоспитант, потомък на стар, заслужил за провинцията род, човек с влиянието на депутат и публицист, един ден ненадейно изникна във върховната колегия на провинцията като служебно лице. Както на всеки няколко години, така и сега се бе състоял нов избор за контролната комисия върху стопанството на Касталия и Десиньори беше станал неин член. В качеството си на такъв той се яви за пръв път по време на заседание в сградата на управлението на ордена в Хирсланд, на което присъстваше и майсторът на играта на стъклени перли; срещата му направи силно впечатление и не остана без последици. (Някои неща знаем от Тегулариус, други — от самия Десиньори, който, в това за нас не съвсем изяснено време от неговия живот, скоро отново бе приятел, дори довереник на Кнехт.) След десетилетия на забрава при първата среща говорителят на управата, както обикновено, представи на магистрите новосформираната държавна комисия. Нашият майстор чу името Десиньори изненадан, дори засрамен, защото не можеше от пръв поглед да познае другаря от своята младост, когото не бе виждал от дълги години. И докато, отказвайки се от официалния поклон и поздрав, Десиньори приятелски протягаше ръка, Кнехт внимателно се вглеждаше в лицето му и се мъчеше да проникне в същността на промените, могли да го направят неузнаваем за един стар приятел. По време на заседанието неговият поглед често се спираше върху толкова познатото някога лице. Впрочем Десиньори се обръщаше към Кнехт на „вие“ и с магистърската му титла. И трябваше два пъти да го помолят, преди да се реши и си послужи със старото обръщение и отново да му говори на „ти“.

Кнехт познаваше Плинио като буен и весел, общителен, блестящ младеж, като добър ученик и едновременно млад светски човек, който чувстваше превъзходството си над откъснатите от света касталийци и комуто често правеше удоволствие да ги предизвиква за спорове. Той навярно не бе лишен от суета, но без дребнавост, и при открития му характер повечето от неговите връстници го намираха интересен, привлекателен и заслужаващ обичта им, а някои дори ослепителен поради красивата външност, увереното държане и аромата на странност, от който бе облъхнат като хоспитант и дете на света. Години по-късно, към края на студентството си, Кнехт го видя отново, тогава му се стори обезличен, загрубял, изгубил цялото си предишно обаяние, и остана разочарован. Двамата се отнесоха един към друг смутено и хладно. Сега Десиньори повторно му изглеждаше съвсем различен. Преди всичко сякаш бе свалил от себе си или пропилял своята младост и веселост, радостта от общуването, споровете, размяната на мнения, дейната, печелеща другите открита натура. Така както при срещата с нявгашния приятел той не привлече вниманието му и не го поздрави пръв и след като бе представен, не се обърна към магистъра на „ти“, а направи това само подир искрено настояване и неохотно, така и по държането, погледа, начина на говорене, по чертите на лицето и движенията му личеше, че на мястото на предишната ненаситност на спорове, прямота и окриленост са възникнали затвореност, скъперничество на самоизяви, сдържаност или потиснатост, един вид чар или скованост, или може би просто умора. В нея бе потънала и угаснала младежката прелест, но не по-малко и чертите на повърхностното и грубосветското, те също бяха заличени. Целият човек, преди всичко обаче неговото лице — чрез израза на страдание сега изглеждаше белязано, отчасти разстроено, отчасти облагородено. И докато майсторът на играта на стъклени перли следеше водените разговори, един дял от неговото внимание неотклонно бе погълнат от Десиньори и го караше да размишлява каква би могла да бъде мъката, която така бе обзела и оставила следа върху дейния, красив, жизнерадостен човек. Струваше му се, че това е някаква чудна, непозната нему болка и колкото по-дълбоко потъваше в търсене и размисъл, толкова повече в симпатията и съчувствието си Кнехт бе привлечен от този клетник, дори заедно със състраданието и любовта долови и едно леко чувство, сякаш носеше някаква отдавнашна вина пред приятеля от младини, който изглеждаше толкова тъжен, като че ли трябваше да заглади недоразумение. След като беше стигнал до някои догадки за тъгата на Плинио, а после ги бе отхвърлил, у него възникна мисълта, че страданието, изписано върху това лице, има необикновени корени, че то е благородно, може би трагично, и изразът му не е познат в Касталия, наистина си спомняше, че понякога е съзирал сходен израз по лицата на хора вън от нея, на светски хора, но той никога не е бивал толкова силен и приковаващ. И от портретите на живелите в миналото Кнехт познаваше подобно изражение, по ликовете на някои учени или хора на изкуството се четеше една трогателна, полуболезнена, полусъдбовна печал и усамотение, и безпомощност. За магистъра, надарен с толкова тънко чувство на художник за тайните на израза и толкова жив усет за характерите като възпитател, много отдавна съществуваха известни физиономични белези, на които той се доверяваше инстинктивно, без да създава система за тях; така например за него имаше един особен касталийски и друг особен светски смях, начин на усмихване и веселост, а също и отличителни светски страдание и тъга. Сега смяташе, че в лицето на Десиньори открива тази светска скръбност, и то толкова силно и чисто изразена, като че ли на това лице бе отредено да бъде представител на много други и да разбули тайните страдания и болести на мнозина. Той бе обезпокоен и трогнат от лицето на Десиньори. Изглеждаше му не само многозначително, че светът беше изпратил тук приятеля, който бе загубил, и че Плинио и Йозеф както някога в ученическите словесни двубои, така и сега действително и внушително представляват единият света, другият — ордена; още по-важно и дълбоко символично му се струваше, че чрез това самотно и засенчено от тъга лице светът не бе изпратил в Касталия своята усмивка, своята жизнерадост, своето властолюбив, своята грубоватост, а бедата и страданието си. И то го навеждаше на много мисли, но в никакъв случай не будеше недоволството му фактът, че Десиньори сякаш повече го избягваше, отколкото търсеше, и само бавно, след голям отпор се примири и се показа достъпен. Впрочем за Кнехт естествено бе помощ и това, че неговият другар от училище, сам възпитан в Касталия, в никакъв случай не бе труден, раздразнен или дори зложелателно настроен член на тази толкова важна за провинцията комисия, както друг път се беше случвало, а принадлежеше към почитателите на ордена и благодетелите на Касталия и искаше да й направи известни услуги. Но от играта на стъклени перли той явно от дълги години се бе отказал.