Херман Хесе - Пътуване към Изтока

Но разбирам, че така не може да се разказва за тези събития. По какъв ли начин обаче би могло да се предаде историята на своеобразната общност на душите, на толкова чудно извисения и въодушевен живот? Толкова горещо бих желал — като един от последните останали живи от нашата дружина — да спася нещо от спомена за великото ни дело; на себе си самия изглеждам надживелия господаря си стар слуга, нещо като Паладина на Карл Велики, който опазва в паметта си цяла сияйна поредица от дела и чудеса, чийто образ и възпоминание биха изчезнали заедно с него, ако не му се удаде със слово или картина, с разказ или песен да ги съхрани за идните поколения. Но как, чрез каква ловка игра би се осъществила, как би станала по-лесна за разказване историята на нашето пътуване към Изтока? Не зная, дори самото начало, този започнат с най-добро намерение опит ме води към безбрежното и неразбираемото. Исках просто да се опитам и обрисувам онова, което е останало в паметта ми от протичането и отделните епизоди на нашето пътуване, нищо не ми изглеждаше по-просто. А сега, когато едва-едва съм подхванал своя разказ, засядам при един-единствен незначителен епизод, за който първоначално не бях мислил — момента с изчезването на Лео, и вместо да имам в ръцете си някаква тъкан, държа сноп от стотици объркани нишки, чието оправяне трябва да занимава сто ръце за дълги години, макар всяка отделна нишка, щом посегнеш и я уловиш леко, да става толкова чуплива, че се разсипва между пръстите.

Мога да си представя, че на всеки, който отразява история, му се случва нещо подобно, щом започне да описва събития от някакво време и сериозно държи на истината. Къде е средоточието на събитията, общото, онова, към което те се отнасят и което ги споява, за да възникне нещо като връзка, като причинност, като смисъл, изобщо за да може да се разкаже случилото се на тази земя; оня, който пише история, трябва да намери единства: герой, народ, идея, и следва да представи всичко, което в действителност е станало с безименните, като станало в това измислено единство.

Но Щом е толкова трудно известно количество действително разиграли се и достоверни събития да се разкажат свързано, то в моя случай е много по-тежко, защото; поискам ли да се вгледам по-точно, всичко се изплъзва и разпилява така, както и нашата общност, най-силната на света, бе могла да се разпадне. Никъде няма единство, няма среда, няма точка, около която да се върти колелото.

Нашето пътуване към Изтока и общността, станала негова основа, нашият Съюз бяха най-важното, единствено важното в моя живот, нещо, в сравнение с което собствената ми личност изглежда съвършено незначителна. И сега, когато искам да запиша и да съхраня важното или поне част от него, всичко това е само купчина отломки, разпокъсани картини, но те са се отразили в нещо, а това нещо е моето собствено „аз“ и Азът, едно огледало, просветва навред, където го потърся за съвет, но като Нищо, сякаш е повърхностният слой на стъклена плоскост. Оставам перото настрана, наистина с надеждата и с намерението утре или някой друг ден да продължа, нещо повече, още веднъж да започна отново, зад намерението и надеждата, зад целия мой неукротим напор да разкажа нашата история стои и убийствено съмнение — съмнението, зародило се при търсенето на Лео в долината на Морбио. От това съмнение възниква не само въпросът: подходяща ли е за разказване твоята история? То поставя още и въпроса: възможно ли е тя да е била преживяна? Спомняме си примерите, че дори участници в световната война, на които действително не са им липсвали разкази на очевидци, документирана история, понякога също са познавали това съмнение.

Докато пишех горното, повторно премислих начинанието си и се опитах да намеря подход към него. Не открих разрешение, все още съм изправен срещу хаоса. Но си дадох дума да не отстъпвам и в момента, в който изрекох този обет, като слънчев лъч ме огря щастлив спомен. Нещо подобно, сетих се аз, много сродно о това, което почувствах сега, усетих в сърцето си и когато потеглихме в поход: тогава също предприемахме нещо наглед невъзможно, и тогава привидно тръгвахме в тъмнина и без посока, нямахме ни най-малкия изглед и все пак в нашите сърца светеше, по-силна от всяка действителност или вероятност, вярата в смисъла и необходимостта на делото ни. През сърцето ми като тръпка премина ехото на онова усещане и в мига на този блажен трепет всичко бе озарено и всичко отново ми се виждаше възможно.