Херман Хесе - Пътуване към Изтока

Но това е тъжно — отвърнах аз, всъщност без особено да се замислям.

— Смятам, че не е по-тъжно от всичко останало — отвърна Лео, — то е може би тъжно, ала и красиво. Законът го налага.

— Законът? — попитах аз любопитен. — Що за закон е това, Лео?

— Законът за служенето. Онова, което иска да живее дълго, трябва да служи. А което иска да господства, не живее дълго.

— Защо тогава мнозина се стремят към господство?

— Защото не знаят закона. Малцината, родени за господство, властват весели и здрави. Другите обаче, които са станали господари просто поради домогване, до един завършват в нищото.

— В какво нищо, Лео?

— Например в санаториумите.

Не доразбрах мисълта, но все пак думите му се загнездиха в моята памет, а в сърцето ми се притаи чувството, че Лео знае най-различни неща, че навярно знае повече от нас, другите, които привидно му бяхме господари.

Какво беше накарало нашия верен Лео ненадейно да ни изостави в опасната клисура Морбио Инфериоре? Навярно всеки участник в незабравимото ни пътуване бе разсъждавал над това, ала едва много по-късно, когато почнах донякъде да съзирам истинския ход и скритите връзки на това събитие, пролича, че и то, привидно второстепенно приключение, в действителност означаваше дълбок прелом, изчезването на Лео съвсем не бе случайно, а брънка от веригата на преследвания, с които изконният враг се мъчеше да осуети начинанието ни. В онази хладна есенна утрин, когато бе забелязано отсъствието на Лео и цялото му издирване остана напразно, разбира се, аз не бях единственият, който за първи път усети в сърцето си нещо като предчувствие за беда и надвисваща зла участ. С една дума, в момента положението беше следното: Кръстосали в смел поход половината Европа и голям дял от средновековието, ние станувахме в дълбоко врязана скалиста долина, в дива планинска клисура край италианската граница, и търсехме изчезналия по необясним начин слуга Лео, но колкото по-дълго го търсехме, толкова повече в течение на деня губехме надеждата, че ще го намерим отново, и толкова по-силно всеки от нас се чувстваше пронизан от горчивото усещане, че не само един обичан и приятен човек от нашата прислуга бе претърпял злополука, бе избягал или бе отвлечен от врагове, но че това беше и началото на борба, първият знак на буря, която ще се разрази над главите ни. Целия ден чак до късен здрач прекарахме в дирене на Лео, цялата клисура бе претърсена и докато тия старания ни уморяваха и у всички се надигаше чувството за безуспешност и напразност, беше чудно и злокобно как от час на час се увеличаваше значимостта на изчезналия слуга, нашата загуба, изглежда, ставаше по-тежка. На всеки от нас странниците, несъмнено и на цялата прислуга, не само ни беше мъчно за хубавия, приятен и услужлив младеж, ала той, изглежда, колкото по̀ осъзнавахме неговата загуба, толкова по-необходим ни ставаше: без Лео; без неговото хубаво лице, без неговото добро настроение и неговата песен, без въодушевлението му от нашето голямо начинание като че ли и то самото по тайнствен начин губеше стойността си. Поне на мен ми се струваше така. През изтеклите месеци на пътуването, въпреки всичкото напрежение и някои малки разочарования, никога не бях преживял момент на вътрешна слабост, на сериозно съмнение; никой побеждаващ пълководец, никоя птичка от ластовичето ято на път към Египет не биха могли да бъдат по-сигурни в своите цели, в своето призвание, в правотата на своите действия и стремежи, отколкото бях аз при пътуването. Сега обаче на това съдбовно място, докато през целия синьо-зелен октомврийски ден непрестанно слушах призивите и тревожните викове на нашата стража и с все по-голяма напрегнатост очаквах да се завърне някой пратеник и да бъде разгласена вест, стоях отново разочарован и изправен пред безпомощните лица и сега за пръв път усетих в сърцето си нещо като тъга и съмнение; и колкото повече тези чувства се засилваха, толкова по-ясно долавях: не просто губех вяра, че Лео ще бъде намерен — вече всичко ми изглеждаше несигурно и съмнително, всичко бе застрашено да загуби своята стойност, своя смисъл: вашето другарство, нашата вяра, нашата клетва, нашето пътуване към Изтока, целият наш живот.

И дори да се мамех, когато предполагах, че тези чувства са се появили у всички ни, дори допълнително да се заблуждавах в собствените си чувства и съкровени вълнения и много неща, действително преживени доста по-късно, погрешно да отнасях към оня ден — пак оставаха странните обстоятелства около багажа на Лео! Всъщност независимо от всички лични настроения тук имаше нещо особено, фантастично и все по-заплашително: още в деня при клисурата на Морбио, още по време на усърдното търсене на изчезналия ту един, ту друг от нас установяваше липсата на нещо важно, нещо крайно необходимо от багажа си, което не можеше да открие, и за всеки изчезнал предмет се смяташе, че трябва да е бил в багажа на Лео, макар и той, както всички наши хора, да носеше на гърба си само обичайната ленена раница — една-единствена раница, сега изгубена сред тогава близо тридесет други, изглежда, бе побрала всички наистина значителни неща, който ни придружаваха в пътуването! И при все че е известна, човешката слабост в момента, в който установим липсата на един предмет, той ни се струва с преголяма стойност, най-малкото незаменим в сравнение с всеки, който държим в ръка, и въпреки че в действителност някои от ония предмети, чиято загуба тогава, в клисурата на Морбио, толкова много ни плашеше, после или излизаха наяве, или накрая се оказваше, че не са чак толкова необходими — въпреки всичко за съжаление все пак е истина, че тогава, е, общо взето, оправдано безпокойство, трябваше да уточним загубата на цяла редица твърде важни предмети.