Херман Хесе - Пътуване към Изтока

Необикновено и злокобно беше и това: изчезналите предмети, все едно дали по-късно отново се намираха, или не, по важността си се подреждаха стъпаловидно и постепенно в нашите запаси се откриваха винаги тъкмо нещата, чиято липса неоснователно бяхме изстрадали толкова тежко и за чиято стойност много се бяхме заблуждавали. Да, и за да посоча съвсем ясно още тук същинското и най-необяснимото — в течение на по-нататъшното пътуване за наш срам излезе, че всички инструменти, скъпоценности, карти и документи, които мислехме за пропаднали, не ни бяха необходими; сякаш тогава всеки от нас бе напрегнал цялата си фантазия, за да измисли непоправими страшни щети, като че ли всеки се бе старал да представи за изгубено и, да оплаква онова, което му изглеждаше най-съществено: първият паспортите, вторият географските карти, трети препоръчителното писмо до халифите, един това, друг онова. И накрая, когато малко по малко се видя, че нещата, които смятахме за загубени, или изобщо не бяха изчезвали, или бяха незначителни и можехме да минем без тях, всъщност остана само една-единствена скъпоценност — безкрайно важен или поне основен и необходим документ, който действително и безвъзвратно бе пропаднал — но мненията по въпроса дали този документ изобщо е бил в нашия багаж и е изчезнал заедно със слугата Лео се разминаваха отчайващо. Въпреки пълното единодушие за високата стойност на документа и за невъзвратимостта на загубата едва малцина се осмелиха (сред тях и аз) с увереност да твърдят, че сме взели този документ със себе си по време на пътуването. Един уверяваше, че сме били сложили нещо подобно в ленената раница на Лео, но това в никакъв случай не бил оригиналният документ, а, естествено, само препис; други бяха готови да се закълнат: никога не се е и помисляло при тръгването да се взема нито този документ, нито копието му, дори че това би било подигравка с целия смисъл на нашето пътуване. Завързаха се разгорещени спорове и по-нататък пролича, че и за съществуването на оригинала (все едно дали сме притежавали, или загубили копието) имаше много взаимно отричащи се мнения. Документът, така се твърдеше, бил депониран при властите в Куфхойзер 28 28 В планината Харц, където според една легенда император Фридрих Барбароса очаква часа на завръщането си. — Б.пр. . Не, казваха други, документът бил погребан в урната, която съдържала праха на нашия покоен Майстор. Глупости, възпротивяха се тогава отново, грамотата на Съюза била написана от Майстора прастари пиктографски знаци, познати единствено нему, по чиято заповед била изгорена заедно е неговия труп и въпросът за тази стара грамота бил без всякакво значение, защото след смъртта на Майстора нямало човек, способен да я разчете; явно обаче било безусловно необходимо да се установи къде се намират четирите (други смятаха, че били шест) превода на старата грамота, направени още докато Майстора бил жив и под негов надзор. Съществували, казваха, китайски, гръцки, еврейски и латински преводи и те били скрити в четирите древни столици на света. Изплуваха още много твърдения и възгледи, някои упорито държаха на своето, други се повличаха ту по един, ту по напълно противоположен довод, а после бързо сменяха гледището си с ново. С една дума, оттогава нямаше никаква сигурност и единство, макар великата идея все още да скрепяше нашата общност.

Колко добре си спомням онези ранни спорове! Те бяха нещо толкова ново и нечувано в нашия дотогава нерушимо единен Съюз! Водеха се с внимание и вежливост, поне в началото, на първо време не се стигаше до сбивания, нито до лични оскърбления или обиди; все още бяхме едно сплотено братство, което противостои на целия свят. И досега чувам гласовете, и досега виждам нашия стан, където се водеха тези първи дебати, гледам как сред необикновено сериозните лица тук и там се люшкат и падат златни есенни листа, забелязвам един от тях на нечие коляно, а друг останал да лежи върху някаква шапка. Ах, и се заслушвам, и постепенно се чувствам все по-потиснат и сплашен, но и посред всички тия разногласия в сърцето си още бях напълно сигурен в моята вяра, тъжно сигурен, че именно в раницата на Лео се е намирал оригиналът, истинската древна грамота, която се бе изгубила и изчезнала заедно с него. Колкото и да ме гнетеше тази убеденост, все пак беше убеденост, бе твърда и даваше сигурност. Естествено, тогава мислех, че на драго сърце бих могъл да сменя убедеността си с по-надеждна. Едва по-късно, след като загубих тази тъжна убеденост и изслушах всички възможни мнения, прозрях какво богатство е била тя.