Херман Хесе - Пътуване към Изтока

Ако можех само да видя пътя, ако можех да се придвижа с една-единствена крачка напред!

„Хвърлете Лео през борда, освободете се от него!“ — ми беше казал Лукас. Също толкова добре бих могъл да хвърля през борда главата или стомаха си, за да се освободя от тях!

Мили боже, помогни ми малко!

Сега отново всичко изглежда по-различно, още не зная дали това тласна делото ми напред, или не, но преживях нещо, сполетя ме нещо, което никога не бях очаквал… или не, все пак не бях ли го очаквал, не бях ли го предчувствал, не се ли надявах и не се ли страхувах също толкова? Да, така го възприемах. И все пак то си остава достатъчно странно и невероятно.

Няколко пъти, двадесет или повече, в часове, които ми се струваха благоприятни, отивах на Зайлерграбен и многократно минавах бавно пред къщата с номер 69 а, последните обиколки винаги с мисълта: „Сега ще опитам още един-единствен път и ако нищо не излезе, никога няма да се върна.“ И пак се връщах отново и едва преди две вечери желанието ми се изпълни. И още как се изпълни!

Когато се приближих до къщата, чиято сиво-зелена мазилка вече познавах до всяка пукнатина и всяко олющено място, откъм един от горните прозорци чух да се свири с уста мелодията на малка песен или танц, някакъв шлагер. Още не знаех нищо, но се заслушах, тоновете ме предупреждаваха и у мен почна да се събужда някакъв спомен. Беше обикновен напев, но чудно приятни, леки и прелестно издишани, тоновете излитаха от устните на свирача необикновено чисти, прости и естествени, както звучат птичите песни. Стоях и слушах омагьосан и в същото време странно притеснен, но без да мисля нещо. Или ако все пак мислех, то бе, че този, който свири, трябва да е много щастлив и много обичан човек, щом умее да свири така. Няколко минути стоях на улицата очарован и притихнал и слушах. Покрай мен мина стар човек с хлътнало болнаво лице, като ме видя да стоя там, също се вслуша само за миг, после ми се усмихна и продължи пътя си, но ме погледна с разбиране, красивият му прозорлив старчески поглед говореше: „Остани тук, човече, не всеки ден можеш да чуеш да се свири така.“

Взорът на стареца просветли душата ми, стана ми жал, че той се отдалечи. Едновременно обаче, в същата секунда, забелязах: това свирене е изпълнение на всички мои желания, а свирещият трябва да бе Лео.

Вече се здрачаваше, ала в никой прозорец не гореше светлина. Мелодията с нейните простички вариации завърши, настана тишина. Помислих си: „Сега той ще запали светлината горе“, но всичко, както и преди, беше тъмно. И тогава чух да се отваря врата, а наскоро след това и стъпки по стълбището, къщната порта бавно се открехна и някой излезе, походката му беше същата, каквато преди свиренето — лека, игрива, но стегната, здрава и младежка. Човекът, който вървеше, не беше едър, но много строен, гологлав, и едва сега по усет го познах със сигурност — това беше Лео, не само Лео от адресната книга, самият Лео, нашият мил спътник и слуга, който тогава, преди десет или повече години, с изчезването си ни бе хвърлил в толкова големи тъга и смут. Едва ли не още в мига на първата радост и изненада бих го позовал. Но вече си спомних, чак сега, че и тогава, по време на пътуването към Изтока, толкова много пъти го бях чувал да свири. Това бяха тоновете от някога, а колко странно различно звучаха, днес! Чувство на меланхолия като острие прониза сърцето ми. Колко се беше променило всичко оттогава: небето, въздухът, годишните времена, мечтите, сънят, денят и нощта! Колко дълбоко и колко ужасно се бе променило всичко за мен, щом звуците, свирени с уста, тактът на познатите стъпки само чрез спомена за изгубеното нявга ме засягаха до дън душа и можеха да ми се отразят толкова и благотворно, и болезнено! Мъжът мина близо край мен, гъвкав и бодър, държеше високо вдигната голата си глава, оголена, шията се подаваше от отворена синя риза, хубава и ведра, фигурата му се движеше по здрачната улица едва чуто, той носеше леки сандали или гимнастически обувки. Последвах го без определено намерение — как бих могъл да не го последвам. Той вървеше надолу по улицата и макар стъпката му да бе енергична, лека и младежка, все пак беше здрачна, тя имаше същото звучене, каквото и здрачът, беше сродена и единна с часа, с приглушените звуци, които идваха откъм градския център, с дрезгавината на първите улични лампи, които точно сега се запалваха.

В малкия парк при портата „Санкт Паул“ той сви и изчезна между високите окръглени храсти и аз забързах, за да не го загубя. Ето го, отново се показа, разхождаше се бавно под люляците и акациите. Пътят лъкатушеше в две ленти през ниските храсти, където в края на лехите имаше няколко пейки. Тук под дърветата беше вече истински тъмно. Лео отмина първата пейка, там седеше любовна двойка, следващата пейка беше празна, той приседна, облегна се, отпусна главата си назад и известно време гледа към зеленината и облаците, после от джоба на сакото си измъкна малка кръгла кутия от бял метал, постави я до себе си на пейката, отвинти капака и започна бавно да взема о пръсти от нея нещо, което слагаше в устата си и ядеше с удоволствие. В това време се разхождах насам-натам в началото на алеята, после се приближих до пейката и седнах на другия й край. Той вдигна поглед, обшари със светлите си очи лицето ми и продължи да яде. Това бяха сушени плодове, няколко сливи и половинки кайсии. Хващаше ги с два пръста, леко, натискаше и опипваше всеки плод, слагаше го в устата си и дъвчеше дълго, с наслаждение. Измина доста време, докато извади и последния плод и го погълне. Тогава отново затвори кутията и я прибра, пак се облегна назад и протегна крака; сега видях, че платнените му обувки бяха с въжени подметки.