Херман Хесе - Пътуване към Изтока

Лео бързо изчезна в тъмната нощ, стоях сам, глупав, зашеметен, излъган, бях загубил играта. Той не ме познаваше, не искаше да ме познае, подиграваше ми се.

Върнах се назад по същия път, зад решетъчната ограда кучето Некер лаеше бясно. Сред влажната топлина на лятната нощ зъзнех от умора, от мъка и самота.

И в изминалите години бях преживявал подобни часове. Тогава при всяко такова отчаяние ми се струваше, че бях заблуден странник, стигнал до края на света, и вече не ми оставаше нищо друго, освен да се поддам на сетния копнеж да политна и падна от брега на света в пустотата, в смъртта. Наистина с времето отчаянието се завръщаше често, настойчивият подтик към самоубийство обаче се бе преобразил и почти угаснал. За мен „смърт“ вече не значеше Нищо, не значеше празнота, не значеше отречение. И много други неща се бяха променили. Часовете на отчаяние сега възприемах така, както понякога се възприема силната физическа болка: човек я изтърпява, като се оплаква, или, напротив, упорства, чувства как тя се засилва и увеличава и изпитва ту бясно, ту присмехулно любопитство докъде ще стигне, доколко ще се повиши тази болезненост.

Цялата досада от моя пълен с разочарования живот, който след самотното ми завръщане от неуспешното пътуване към Изтока непрестанно бе губил от стойността и смелостта си, цялото неверие в мен самия и в собствените способности, целият слял завист и разкаяние копнеж по добрите и великите времена, които някога бях преживял, избуяваха у мен като болка, израстваха високи колкото дърво, колкото планина, разширяваха се и поглъщаха всички мои сегашни задачи и историята на пътуването към Изтока и на Съюза, която бях започнал. Сега вече самият успех не ми изглеждаше желателен или ценен. Струваше ми се, че още има стойност само една надежда; чрез моята работа, чрез моята служба в памет на онова възвишено време сам да се пречистя малко, да се избавя и отново да вляза във връзка със Съюза и с преживяното.

Вкъщи запалих лампата, седнах както бях във влажните дрехи и с шапка на главата до писалището и написах едно писмо, написах десет, дванадесет, двадесет страници на жалба, на разкаяние, на гореща молба към Лео. Обрисувах му нещастието си, заклевах го в името на преживяното заедно, на общите нявгашни приятели, оплаквах му се от безкрайните, сатанинските трудности, които осуетяваха моето благородно начинание. Умората отпреди час бе изчезнала, пламнал, седях и пишех. Въпреки всички трудности, пишех аз, бих изтърпял най-лошото, вместо да издам една-единствена съюзна тайна. И няма да се откажа въпреки всичко да завърша своето произведение в памет на пътуването към Изтока и за възхвала на Съюза. Като в треска изпълвах страница след страница с бързо написани букви, без колебание, без вяра; жалбите, обвиненията, самообвиненията избликваха от мен като вода от пропукваща се стомна — без надежда за отговор, само под напора да се разтоваря. Още през нощта пуснах конфузното дебело писмо в най-близката пощенска кутия. Тогава най-после, вече почти се разсъмваше, угасих светлината, влязох в малката мансарда, която ми служеше за спалня, редом с моята всекидневна, и се отпуснах в леглото. Заспах веднага, спах много тежко и дълго.

На другия ден, когато след многократното събуждане и ново унасяне в дрямка, с главоболие, но все пак отпочинал, дойдох на себе си, за моя безкрайна изненада, радост и смут намерих Лео в трапезарията. Той седеше на ръба на един стол и изглеждаше така, сякаш доста отдавна ме чака.

— Лео — извиках аз, — вие сте дошли?

— Изпратиха ме за вас — каза той, — от Съюза. Вие сте ми написали писмо, дадох го на старейшините. Очаква ви Високата катедра, можем ли да тръгнем?

Объркан, забързах да си обуя обувките. Неразтребеното писалище още от нощта представляваше нещо разбъркано и отвратително, но в момента едва ли вече знаех какво бях написал преди часове, толкова боязливо и възбудено. И все пак, изглежда, не беше напразно. Нещо се беше случило, Лео беше дошъл.

И изведнъж едва сега схванах смисъла на думите му. Следователно още имаше Съюз, за който вече нищо не знаех, продължаваше да живее без мен и не ме смяташе принадлежащ към него. Още съществуваха Съюзът, Високата катедра, старейшините, те бяха изпратили да ме повикат. При тази вест ме побиваха ту горещи, ту студени тръпки. Нали месеци и седмици наред бях прекарал в града, зает със записките си върху Съюза и нашето пътуване, а не знаех дали и къде още съществуват отломъци от този съюз, дали не съм навярно последната негова останка; да, откровено казано, в известни часове не бях сигурен дори дали Съюзът и моята принадлежност към него някога са били действителност. Но ето че сега Лео чака, пратеник на Съюза, за да ме вземе. Бяха си спомнили за мен, викаха ме, искаха да ме изслушат, а може би и да ме привлекат под отговорност. Добре, бях готов. Бях готов да покажа, че не съм изневерил на Съюза, бях готов да се покорявам. Все едно дали старейшините щяха да ме накажат, или да ми простят, поначало бях готов всичко да приема, във всичко да им дам право и да проявя смирение.