Габриел Маркес - Избрани творби в два тома. Том втори

Мина доста време, преди да узная, че Меме е станала държанка на доктора. По това време беше отворила дюкянчето и продължаваше да ходи на черква като най-почтена дама, без да се интересува какво говорят или мислят за нея, сякаш беше забравила какво стана първата неделя. И все пак след два месеца престана да ходи на черква.

Спомнях си доктора у дома. Спомнях си черните му засукани мустаци и начина, по който гледаше жените с похотливите си и гладни кучешки очи. Но си спомням, че никога не се бях приближавала до него, може би защото той беше за мен онова странно животно, което сядаше на масата, след като всички бяха станали, и което се хранеше със същата трева, която ядат и магаретата. Когато татко се разболя преди три години, докторът не беше излизал от къщата на ъгъла нито веднъж след онази нощ, когато отказал да помогне на ранените, тъй както шест години преди това беше отказал да помогне на жената, която след два дни щеше да му стане държанка. Дюкянчето бе затворено, преди градчето да произнесе присъдата над доктора. Но аз знам, че Меме остана да живее там още няколко месеца или години след затварянето на магазина. Трябва да е изчезнала много по-късно или поне тогава, когато се разбра, че е изчезнала, защото така се казваше в пасквила, който се появи на вратата. Според този пасквил докторът убил любовницата си и я заровил в градината, страхувайки се, че градчето ще я използува, за да го отрови. Но преди да се омъжа, аз бях видяла Меме. Преди единайсет години, когато се връщах от вечерната служба, индианката се показа на вратата на дюкянчето си и ми каза с веселото си, малко иронично изражение: „Чабела, щяла си да се жениш, а не си ми казала нищо.“

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— Да — казвам му аз, — така трябва да е било. — И опъвам въжето. На единия му край още личи мястото, където е било прерязано с нож. Правя наново възела, който моите хора отрязаха, за да свалят тялото, и мятам единия край през гредата, докато въжето увисне, закрепено достатъчно здраво, за да осигури не една такава смърт. Като си вее с шапката измененото от жегата и ракията лице, кметът разглежда въжето, преценява здравината му и казва: „Не е възможно едно толкова тънко въже да е издържало тялото му.“ Аз отвръщам: „Същото това въже е крепяло хамака му години наред.“ А той примъква един стол до въжето, подава ми шапката си и се увисва на ръце, почервенял от усилието. После пак стъпва на стола и гледа висящия край. „Не е възможно — повтаря. — Това въже не може да се увие около шията ми.“ Сега разбирам, че го прави нарочно, че измисля нелепи пречки, за да осуети погребението.

Поглеждам го право в очите, наблюдавам го изпитателно и питам: „Не сте ли забелязали, че той беше най-малко с една глава по-висок от вас?“ Той се извръща, поглежда към ковчега и казва: „И все пак не съм сигурен, че се е обесил с това въже.“

Уверен съм, че е било така. И той го знае, но цели да печели време от страх да не си навлече неприятности. Страхът му си личи по това, как се движи напред-назад из стаята. Един двойствен и противоречив страх: да попречи на погребението и да заповяда да се извърши. Като стига до ковчега, завърта се на токовете си, изглежда ме и казва: „Би трябвало да го видя обесен, за да се убедя.“

Аз бих го сторил. Бих позволил на хората си да отворят ковчега и да окачат обесения на въжето, така както е висял до преди малко. Но това не би било по силите на дъщеря ми. Не би било по силите на детето, което тя не биваше да води. Макар и да ми е противно да се отнеса така към един мъртвец, да се поругая с беззащитната му плът, да смутя покоя на един човек, за първи път почиващ в своята черупка; макар че да раздвижа едно тяло, което лежи спокойно и заслужено в своя ковчег, противоречи на принципите ми, бих го окачил още веднъж на въжето, за да видя докъде е способен да стигне този човек. Но това е невъзможно. И аз му го казвам: „Можете да бъдете сигурен, че няма да заповядам такова нещо. Ако искате, окачете го сам и поемете отговорността за последствията. Спомнете си, че не знаем от колко време е мъртъв.“

Кметът не мърда. Все още стои до ковчега и ме гледа; после поглежда към Исабел, към детето и пак към ковчега. Внезапно лицето му добива мрачно и заплашително изражение. Казва ми: „Би трябвало да знаете какво може да ви се случи заради това.“ И аз успявам да схвана доколко е реална заплахата му. Отвръщам му: „Разбира се, че знам. Мога да отговарям за постъпките си.“ А той ми казва, кръстосал ръце, потен, приближавайки се към мене с премислени, смешни движения и въобразявайки си, че ме заплашва: „Бих могъл да ви попитам как разбрахте, че този човек се е обесил снощи.“