Габриел Маркес - Избрани творби в два тома. Том втори

Когато забелязвам, че в стаята има мухи, започва да ме измъчва мисълта, че ковчегът е пълен с мухи. Още не са заковали капака, но ми се струва, че това бръмчене, което отначало взех за шум от електрически вентилатор наблизо, е роякът мухи, които се блъскат слепешката в стените на ковчега и в лицето на мъртвеца. Разтърсвам глава; затварям очи; виждам как дядо отваря един сандък и вади някакви предмети, които не мога да различа; виждам над леглото само четирите пламъчета на запалените цигари. Измъчван от непоносимата горещина, от застиналия миг и от бръмченето на мухите, сякаш чувам как някой ми казва: Така ще е и с теб. Ще лежиш в ковчег, пълен с мухи. Още не си навършил и единайсет години, ала някой ден ще лежиш така, изоставен в затворен ковчег, пълен с мухи. Протягам двата си крака и виждам собствените си обувки — черни и лъскави. „Едната ми връзка се е развързала“, си казвам и пак поглеждам към мама. Тя също ме гледа и се навежда да ми завърже връзката на обувката.

Изпарението, което се носи над главата на мама, топло и ухаещо на шкаф, ухаещо на старо дърво, отново ми напомня за ковчега. Започвам да дишам тежко, искам да изляза оттук; искам да вдъхна жаркия въздух на улицата и прибягвам до крайното си средство. Когато мама се изправя, повиквам я тихо: „Мамо!“ Тя се усмихва и пита: „Какво?“ И аз се навеждам към нея, към строгото й светло лице, и казвам разтреперан: „Ходи ми се на едно място.“

Мама повиква дядо, казва му нещо. Виждам тесните му неподвижни очи зад стъклата, когато той се приближава и ми казва: „Сега не може, разбери.“ Протягам се, а после заставам мирно, без да се вълнувам от несполуката си. Миговете пак се нижат прекалено бавно. И отново мама, наведена над рамото ми, пита: „Още ли ти се ходи?“ Казва го със строг и сух глас, сякаш не ме пита, а по-скоро ме упреква за нещо. Коремът ми е твърд и напрегнат, но от маминия въпрос става мек и отпуснат и тогава всичко, дори и нейната строгост, ми се струва зло и предизвикателно. „Да — отвръщам й аз. — Още ми се ходи.“ Натискам си стомаха и се опитвам да тропам с крака по пода (друго крайно средство), но се натъквам само на празното пространство под мен; разстоянието, което ме дели от земята.

Някой влиза в стаята. Един от хората на дядо, следван от полицай и от един мъж със зелен дочен панталон и колан с револвер. В ръката си държи шапка с обърната широка периферия. Дядо се запътва да го посрещне. Човекът със зеления панталон кашля в тъмнината, казва нещо на дядо, пак кашля и все още кашляйки, заповядва на полицая да разбие прозореца.

Дървените стени изглеждат чупливи. Сякаш са направени от застинала пресована пепел. Когато полицаят удря резето с приклада на пушката си, имам чувството, че прозорецът няма да се отвори. Стените ще рухнат безшумно и къщата ще се срути, ще се разпадне във въздуха като замък от пепел. Струва ми се, че още един удар и ще се озовем на улицата под ярките лъчи на слънцето, седнали сред развалини. Но при втория удар прозорецът се отваря и в стаята навлиза светлина; нахлува стремително, като объркан звяр, който бяга и души мълчешком; който беснее и драска по стените, точейки лиги, а после се връща и ляга кротко в най-хладното кътче на своя затвор.

Когато прозорецът се отваря, предметите започват да се виждат ясно, но още повече изпъква странната им нереалност. Тогава мама вдишва дълбоко, протяга ми ръце и казва: „Ела да погледнем нашата къща през прозореца.“ Вдигнат на ръце, виждам отново градчето, сякаш се завръщам в него след някакво пътуване. Виждам нашата къща, избеляла и разнебитена, но свежа сред бадемовите дръвчета, и се чувствувам оттук така, сякаш никога не съм бил сред тая зелена и нежна свежест, сякаш нашият дом е идеалната въображаема къща, обещана от мама в кошмарните ми нощи. Виждам Пепе, който минава разсеяно, без да ни види. Момченцето от съседната къща, което минава, подсвирквайки си, променено и непознато, сякаш току-що си е подстригало косата.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Тогава кметът се изправя разгърден, потен, със съвсем изменено лице. Приближава се до мене, зачервен от силната възбуда, предизвикана от собствения му довод. „Не можем да твърдим, че е мъртъв, докато не замирише“ — заявява той, като си закопчава ризата и запалва цигара, с лице, обърнато пак към ковчега. Навярно си мисли: Сега не могат да кажат, че нарушавам закона. Поглеждам го в очите и чувствувам, че съм го погледнал достатъчно настойчиво, за да го накарам да разбере, че прозирам и най-скритите му мисли. Казвам му: „Вие нарушавате закона, за да угодите на другите.“ А той, сякаш е очаквал да чуе точно това, отвръща: „Вие сте почтен човек, господин полковник. Знаете, че имам право.“ Аз му казвам: „Вие знаете по-добре от всеки друг, че е мъртъв.“ А той отвръща: „Вярно е, но в края на краищата аз съм само служител. Единственото законно нещо би било да имаме смъртен акт.“ И аз му казвам: „Ако законът е на ваша страна, възползувайте се и доведете лекар, за да издаде смъртен акт.“ А той ми отвръща с вдигната глава, но без надменност, и в същото време спокойно, без нито сянка от слабост или смущение: „Вие сте почтен човек и знаете, че тъкмо това би било беззаконие.“ Като го слушам, разбирам, че е затънял не толкова от ракията, колкото от страх.