Габриел Маркес - Избрани творби в два тома. Том втори

Мама също се е облякла така, сякаш е неделя. Сложила си е старата сламена шапка, която й закрива ушите, и затворена черна рокля с дълги ръкави. Понеже днес е сряда, изглежда ми далечна и непозната и ми се струва, че иска да ми каже нещо, докато дядо става да посрещне мъжете, които носят ковчега. Мама седи до мен, с гръб към затворения прозорец. Диша тежко и постоянно си поправя кичурите коса, които се подават изпод набързо сложената шапка. Дядо заповядва на мъжете да поставят ковчега до кревата. Чак сега виждам, че мъртвецът действително може да се побере в него. Когато мъжете донесоха ковчега, стори ми се, че е прекалено малък за тяло, което заема цялата дължина на леглото.

Не знам защо ме доведоха тук. Никога не бях влизал в тази къща и дори си мислех, че в нея не живее никой. Къщата е голяма, ъглова и вратите й, мисля, никога не са били отваряни. Винаги съм си мислил, че къщата е празна. Чак сега, когато мама ми каза: „След обяд няма да ходиш на училище“, но аз не се зарадвах, защото ми го каза със сериозен и сдържан глас, и я видях да се връща с кадифения ми костюм — сложи ми го, без да продума, и се упътихме към вратата, където ни чакаше дядо, и отминахме трите къщи, които я делят от нашата — чак сега разбрах, че някой живее в ъгловата къща. Някой, който е умрял, и това трябва да е човекът, за когото спомена мама, когато ми каза: „Трябва да бъдеш много послушен на погребението на доктора.“

Когато влязох, не видях мъртвеца. Видях на вратата, че дядо разговаря с мъжете. Видях го и след това, когато ни заповяда да влезем. Тогава си помислих, че в стаята има някой, но като влязох, ми се стори тъмна и празна. Горещината ме блъсна в лицето още в първия миг и усетих тази миризма на отпадъци, която отначало беше силна и натрапчива, а сега, както и горещината, идва на бавни вълни и изчезва. Мама ме поведе за ръка през стаята и ме сложи да седна до нея в един ъгъл. Чак след известно време започнах да различавам предметите. Видях как дядо се мъчи да отвори един прозорец, който изглеждаше залепнал за дървото на касата, и го видях как удря с бастуна по резетата. Сакото му беше покрито с прах, който се сипеше при всяко сътресение. Обърнах лице натам, където отиде дядо, след като се отказа да отвори прозореца, и чак тогава видях, че на кревата лежи някой. Един тъмен, изпънат, неподвижен човек. Тогава извърнах глава към мама, която беше все така далечна и сериозна, загледана в друга посока. Понеже краката ми не стигаха до земята, а висяха във въздуха на една педя от пода, пъхнах си ръцете под бедрата, опрях длани на стола и започнах да си клатя краката, без да мисля за нищо, докато си спомних, че мама ми беше казала: „Трябва да бъдеш много послушен на погребението на доктора.“ Тогава усетих нещо хладно зад гърба си, обърнах се да погледна, но видях само дървената суха и напукана стена. Ала сякаш някой ми беше казал от стената: „Не си клати краката, защото човекът в леглото е докторът и е мъртъв.“ И когато погледнах към кревата, вече не го видях такъв, както преди. Вече не го видях легнал, а мъртъв.

Оттогава, колкото и да се старая да не го гледам, чувствувам, сякаш някой държи лицето ми обърнато натам. И макар че се мъча да гледам другаде, все пак го виждам навсякъде, с опулени очи и мъртвешко зелено лице в мрака.

Не знам защо никой не дойде на погребението. Дойдохме само дядо, мама, аз и четиримата индианци, които работят при дядо. Мъжете донесоха торба вар и я изсипаха в ковчега. Ако майка ми не изглеждаше толкова странна и разсеяна, щях да я попитам защо правят това. Не разбирам защо трябва да ръсят вар в ковчега. Когато торбата се изпразни, един от мъжете я изтръска над ковчега — паднаха още няколко парченца, които по-скоро приличаха на стърготини, отколкото на вар. Вдигнаха мъртвеца за раменете и краката. Той носи прост панталон, стегнат на кръста с широк черен каиш, и сива риза. Обут е само левият му крак. Както казва Ада, с единия крак е цар, а с другия — роб. Дясната обувка е захвърлена на единия край на леглото. Там на мъртвеца като че ли не му е било добре. В ковчега, изглежда, му е по-удобно, по-спокоен е и лицето му, което напомняше лице на жив и буден човек след кавга, е придобило успокоен и уверен израз. Профилът му се е смекчил. Сякаш там, в ковчега, се чувствува вече на мястото, което му се полага като на мъртвец.

Дядо ходи из стаята. Взема няколко предмета и ги слага в ковчега. Отново поглеждам към мама с надеждата, че ще ми каже защо дядо хвърля разни предмети в ковчега. Но майка ми стои невъзмутимо в черната си рокля и сякаш се мъчи да не гледа към мястото, където е мъртвецът. И на мен ми се иска да не гледам, но не мога. Гледам го втренчено, изучавам го. Дядо хвърля някаква книга в ковчега, прави знак на мъжете и трима от тях слагат капака върху тялото. Едва сега се чувствувам освободен от ръцете, които държаха главата ми обърната насам, и започвам да разглеждам стаята.