Габриел Маркес - Избрани творби в два тома. Том втори

Сега си давам сметка, че кметът споделя омразата на градчето. Едно чувство, подхранвано цели десет години, от онази бурна нощ, когато докараха пред вратата ранените и му извикаха (защото той не отвори, а се обади отвътре): „Докторе, погрижете се за тия ранени, че другите лекари не смогват вече“, но той не отвори (вратата стоеше затворена, с налягалите пред нея ранени). „Вие сте единственият лекар, който ни остава. Трябва да проявите милосърдие.“ А той отвърна (но и тогава вратата си остана затворена, а тълпата си го представи сред гостната, вдигнал лампата нависоко, с осветени жестоки жълти очи): „Забравил съм всичко, което знаех. Карайте ги на друго място“ — и си остана зад затворената врата (защото оттогава вратата никога вече не се отвори), докато омразата растеше, разпростираше се, превръщаше се в колективна болест, която нямаше да даде покой на Макондо, докато не умре докторът, та във всяко ухо да продължава да кънти присъдата — произнесена в оная нощ, — която го обрече да изгние между тези стени.

Изминаха още десет години, през които той престана да пие от водата на градчето, опасявайки се, че е отровена; хранеше се със зеленчуците, които отглеждаше в двора заедно с държанката си индианка. Сега Макондо чувствува, че наближава часът, когато ще му откаже състрадание, тъй както беше сторил той преди десет години, и цялото градче, което вече знае, че е мъртъв (защото тази сутрин сигурно всички са се събудили пооблекчени), се готви да се наслади на това дългоочаквано удоволствие, което всички смятат заслужено. Единственото им желание е да усетят миризмата на трупа, разлагащ се зад вратата, която тогава не се беше отворила.

Сега започвам да си мисля, че моят дълг няма да ми помогне да устоя пред едно освирепяло градче и че съм притиснат до стената, обкръжен от омразата и упорството на сган озлобени хора. Дори и църквата намери начин да се противопостави на моето решение. Отец Анхел ми каза преди малко: „В никакъв случай няма да позволя да бъде погребан в християнска земя човек, който се е обесил, след като цели шестдесет години е живял като безбожник. На господ сигурно ще му бъде угодно, ако и вие се откажете от това намерение, което не би било добро дело, а непокорство, равносилно на грях.“ Аз възразих: „Писано е, да погребваш умрелите, е добро дело.“ А отец Анхел рече: „Да. Само че в случая не е наш дълг да го сторим, а на санитарните власти.“

Дойдох. Повиках четиримата индианци, възпитани в моя дом. Накарах дъщеря си Исабел да ме придружи. Така става по-непринудено, по-човешко, не толкова лично и предизвикателно, колкото ако самият аз повлека трупа към гробищата по улиците на градчето. Мисля, че Макондо е способно на всичко, след това, което съм видял през този век. Но ако не проявят уважение към мене, най-малкото защото съм стар, полковник на републиката и при това куц, но с ясно съзнание, надявам се поне да проявят уважение към дъщеря ми, защото е жена. Не го правя за себе си. Може би не го правя и заради спокойствието на мъртвеца. Просто за да изпълня един свещен дълг. Като доведох Исабел, не го сторих от страх, а от състрадание. Тя доведе детето (разбирам, че и тя го е направила затова) и сега сме тук, тримата, поели бремето на това жестоко изпитание.

Дойдохме преди малко. Мислех, че ще намерим трупа все още да виси от тавана, но мъжете ни изпревариха, бяха го положили на кревата и почти го бяха облекли, с тайното убеждение, че нещата няма да продължат повече от час. Докато чакам да донесат ковчега, виждам дъщеря си и детето, седнали в един ъгъл, и разглеждам помещението, като си мисля, че докторът може да е оставил нещо, което да обясни постъпката му. Писалището е отворено, пълно с разбъркани книжа — нито един лист не е изписан с неговия почерк. В писалището е подвързаният наръчник с рецепти, същият, който видях у дома преди двайсет и пет години, когато отвори огромния си сандък, в който биха могли да се поберат дрехите на цялото ми семейство. Но в сандъка имаше само две прости ризи, изкуствени зъби, които не можеха да бъдат негови по простата причина, че собствените му зъби си бяха на място и до един здрави, един портрет и наръчник с рецепти. Отварям чекмеджетата и навсякъде намирам напечатани листове; само прашни стари книжа; а най-долу, в последното чекмедже — изкуствените зъби, които донесе преди двайсет и пет години, прашни, пожълтели от времето и неупотреба. На масичката, до загасената лампа, има няколко пакета неразтваряни вестници. Преглеждам ги. На френски, най-новите — отпреди три месеца: юли 1928. Има и други, също неотваряни — януари 1927 , ноември 1926 . И най-старите — октомври 1919 . Мисля си: От девет години, една година след произнасянето на присъдата, не е отварял вестник. Още тогава се е отказал от последното нещо, което го свързваше със земята и хората.