Габриел Маркес - Избрани творби в два тома. Том втори

Мъжете донасят ковчега и свалят тялото. Тогава си спомням оня ден преди двайсет и пет години, когато дойде у дома и ми връчи препоръчителното писмо, писано в Панама, от главния интендант на Атлантическото крайбрежие в края на голямата война полковник Аурелиано Буендия. Търся в мрака на този бездънен сандък разпръснатите му вехтории. Той е в ъгъла, отключен, със същите вещи, които носеше преди двайсет и пет години. Спомням си: Имаше две прости ризи, кутия с изкуствени зъби, един портрет и този стар подвързан наръчник с рецепти. Вземам едно след друго тези неща и преди да затворят ковчега, ги хвърлям в него. Портретът е все още на дъното на сандъка, почти на същото място, където беше и преди. Това е дагеротипна снимка на военен с медали. Хвърлям я в ковчега. Хвърлям изкуствените зъби и накрая наръчника с рецепти. Когато приключвам, правя знак на мъжете да затворят ковчега. Мисля си: Сега отново е на път. Съвсем естествено е и в последното си пътуване да вземе със себе си нещата, които са го съпровождали в предпоследното. Поне това е съвсем естествено. И тогава ми се струва, че го виждам за първи път спокоен в смъртта.

Разглеждам стаята и виждам, че сме забравили едната обувка в леглото. Още веднъж правя знак на моите хора, с обувката в ръка, и те повдигат отново капака, точно когато влакът свири, изчезвайки зад последния завой. „Два и половина е“, си казвам. 12 септември 1928 година, два и половина часът. Почти в същия час на този ден през 1903 година този човек седна на трапезата ни и поиска да му дадат трева. Тогава Аделаида го попита: „Каква трева, докторе?“ А той отвърна с ленивия си глас на преживно животно, неясен заради носовия тембър: „Обикновена трева, госпожо. Каквато ядат магаретата.“

Наистина, Меме не е в къщата и никой не би могъл да каже точно кога е изчезнала оттам. Видях я за последен път преди единайсет години. Все още държеше дрогерията на ъгъла, която нуждите на клиентите неусетно бяха превърнали в дюкянче с всевъзможни стоки. Всичко беше много спретнато, много подредено благодарение на педантичното и неуморно старание на Меме, която по цял ден шиеше за съседите на една от четирите Domestis, които имаше тогава в градчето, или стоеше зад тезгяха и обслужваше клиентите с онази типична за индианките любезност, която запази докрай и която беше едновременно непринудена и сдържана, сложна смесица от простодушие и недоверчивост.

Не бях виждала Меме, откакто напусна нашата къща, но всъщност вече не бих могла да кажа точно кога бе отишла да живее с доктора в къщата на ъгъла, нито пък как е могла да падне толкова ниско, че да стане любовница на един човек, който бе отказал да й помогне, въпреки че и двамата живееха в къщата на баща ми — тя като храненица, а той като постоянен гост. От мащехата си узнах, че докторът бил лош човек, че дълго спорил с татко, за да го убеди, че на Меме й нямало нищо особено. И го казал, без да я види, без да мръдне от стаята си. Така или иначе, дори и да е било само леко неразположение, трябвало е да й окаже помощ поне заради уважението, проявявано към него през осемте години, които прекара в нашия дом.

Не знам какво се е случило. Знам само, че една сутрин и двамата изчезнаха от къщата ни. Тогава мащехата ми нареди да заключат стаята на доктора и заговори за него едва преди дванайсет години, когато шиехме венчалната ми рокля.

Три или четири недели, след като напусна къщата ни, Меме се появи в черквата на службата в осем с крещяща импримена рокля и смешна шапка с букетче изкуствени цветя. Винаги съм я виждала у дома толкова скромна, повечето време боса, и затова, когато влезе в черквата онзи неделен ден, ми се стори съвсем друга Меме. Застана напред, сред дамите, изправена и превзета, с този куп неща, които я правеха неузнаваема, непозната и пищна, окичена с дрънкулки. Коленичи отпред. И дори набожността, с която слушаше литургията, беше непривична за нея; дори и в начина, по който се кръстеше, имаше нещо от онази подчертана, помпозна предвзетост, с която влезе в черквата сред изумлението на тези, които я знаеха като слугиня в нашата къща, и изненадата на онези, които я виждаха за първи ПЪТ.

Аз (тогава трябва да съм била най-много на тринайсет години) се питах на какво ли се дължи тази промяна; защо Меме беше изчезнала от нашия дом и се беше появила в черквата този неделен ден, окичена по-скоро като коледни ясли, отколкото като дама, натруфена с неща, които биха стигнали да се пременят три жени, за да присъствуват на великденска служба, и пак биха останали по нея финтифлюшки и мъниста за още една жена. Когато службата свърши, мъжете и жените се спряха на вратата, за да я видят как излиза; застанаха в притвора, в две редици срещу главния вход, и дори си мисля, че имаше нещо заговорническо в ленивата и насмешлива тържественост, с която чакаха безмълвно, докато Меме се запъти към вратата, затвори очи, а после ги отвори едновременно със седемцветното си чадърче. Тръгна така между двете редици мъже и жени, смешна, натруфена като паун, с високи токове. Тогава един от мъжете започна да затваря кръга и Меме се озова в средата, засрамена, унизена, опитвайки се да се усмихне с почтителна усмивка, която излезе толкова пресилена и фалшива, колкото и външността й. Когато Меме тръгна към вратата и отвори чадърчето си, татко беше до мен и ме повлече към групата. Така че, когато мъжете започнаха да затварят кръга, баща ми си беше пробил път до мястото, където Меме, посрамена, се мъчеше да се измъкне. Татко я хвана за ръка, без да поглежда към тълпата, и я поведе през площада с онзи надменен и предизвикателен вид, който добиваше, когато вършеше нещо против волята на другите.