Габриел Маркес - Избрани творби в два тома. Том втори

Меме си спомняше с тъга и сякаш възприемаше хода на времето като лична загуба, сякаш чувствуваше, с изтерзано от спомените сърце, че ако времето не беше отминало, тя все още щеше да изживява дните на онова странствуване, което трябва да е било истинско наказание за родителите ми, но пък за децата — нещо, подобно на празник с необичайни зрелища, като покритите с мрежи срещу камарите коне.

После всичко тръгнало наопаки. В последните дни на века в зараждащото се градче Макондо пристигнало едно разорено, съсипано от войната семейство, все още вкопчено в едно недалечно бляскаво минало. Индианката си спомняше как майка ми пристигнала в градчето седнала напреко на едно муле, бременна, с позеленяло, измъчено от малария лице и неподвижни подути крака. Може би в съзнанието на баща ми е започвало да покълва семето на озлоблението, но той пристигнал с намерението да пусне корени тук, каквото ще да става, и чакал майка ми да добие това дете, което растяло в утробата й по време на пътуването и което постепенно я убивало, докато наближавал часът на раждането.

Лампата осветяваше профила й. С острите си индиански черти и правата коса с груб косъм като конска грива или конска опашка Меме приличаше на седящ идол, зелен и призрачен в душната стаичка зад дюкяна, и говореше като идол, който си спомня някогашното си земно съществуване. Никога не съм била близка с Меме, но тази вечер, след внезапния и изблик на интимност, почувствувах, че с нея ме свързва нещо по-силно от кръвта.

Изведнъж, когато Меме млъкна за миг, чух го да кашля оттатък, в същата тази стая, в която съм сега с детето и баща си. Изкашля се сухо и кратко, прочисти си гърлото, а после съвсем ясно се чу как се обръща в леглото. Меме веднага замълча и тъмен облак помрачи лицето й. Бях забравила за него. Докато седях тук (беше около десет часа), имах чувството, че с индианката сме сами в къщата. После обстановката стана напрегната. Усетих умора в ръката, в която държах недокосната чинията със сладкото и хлебчетата. Наведох се напред и казах: „Не спи.“ Сега спокойна, студена и съвсем равнодушна, Меме отвърна: „Ще заспи чак на разсъмване.“ И внезапно си обясних разочарованието, което се забелязваше у Меме, когато си спомняше за миналото на нашия дом. Животът ни се беше променил, времената бяха добри и Макондо се бе превърнало в шумно градче, където парите стигаха дори за да се пилеят в събота вечер, но Меме живееше вкопчена в едно по-добро минало. Докато навън стрижеха златния телец, тук, в стаичката зад дюкяна, животът й беше безсмислен и безлик — денем зад тезгяха, а нощем с един човек, който не спеше до зори, който през цялото време се въртеше в леглото или се разхождаше, гледайки я жадно с похотливите си кучешки очи, които още не мога да забравя. Жал ми беше да си представя Меме с този човек, който една вечер беше отказал да й помогне и който си беше останал същото жестоко животно, непознаващо горест и състрадание, което по цял ден неуморно снове из къщата и може да изкара от кожата и най-уравновесения човек.

След като си възвърнах способността да говоря, понеже вече знаех, че той е оттатък, буден, отваряйки може би гладните си кучешки очи всеки път, когато думите ни отекваха в стаичката зад дюкяна, опитах се да променя темата на разговора.

— Ами как ти върви търговийката? — попитах аз.

Меме се усмихна. Усмивката й беше тъжна и мрачна, сякаш не беше предизвикана от едно живо чувство, а Меме я криеше дълбоко и я показваше само в краен случай, но си служеше с нея съвсем неуместно, като че ли бе отвикнала да се усмихва естествено тъкмо защото рядко се усмихваше. „Горе-долу“ — отвърна, клатейки неопределено глава, и отново замълча умислена. Тогава разбрах, че е време да си вървя. Подадох чинията на Меме, без да й обясня защо не съм се докоснала до нея, и я видях как отиде да я сложи на тезгяха. Погледна ме оттам и повтори: „Одрала си й кожата.“ Аз седях с гръб към лампата, засенчена от светлината зад мен, и докато говореше, Меме очевидно не виждаше лицето ми. После, като стана да сложи чинията на тезгяха, иззад лампата ме е видяла в лице и затова ми каза: „Одрала си й кожата.“ И пак седна.

Тогава започна да си спомня за времето, когато майка ми пристигнала в Макондо. Щом слязла от мулето, отишла да седне на люлеещия се стол и прекарала там цели три месеца, без да мръдне, хранейки се без желание. Понякога, когато й донасяли обяда, седяла до здрач с чинията в ръка, вцепенена, без да се люлее, с вдигнати на един стол крака, усещайки как смъртта набъбва в тях, и седяла така, докато някой не влезел да вземе чинията от ръцете й. Когато настъпил денят, родилните мъки я изтръгнали от унеса и тя се изправила сама, но се наложило да й помогнат да измине двайсетте крачки от чардака до спалнята, измъчвана от присъствието на смъртта, която се била загнездила в нея през деветте месеца безмълвно страдание. Пътят от люлеещия се стол до леглото й причинил всички мъки, горчивини и страдания, които не била изпитала по време на пътуването преди няколко месеца, но тя стигнала дотам, докъдето знаела, че трябва да стигне, преди да стори последното нещо в живота си.