Габриел Маркес - Избрани творби в два тома. Том втори

Никога не ми съобщаваха, че някой е дошъл. Почти всеки ден имахме гости — пътуващи познати, които оставяха мулетата си в яхъра и влизаха с пълна увереност, с непринудеността на хора, които винаги очакват да намерят свободно място на трапезата ни. Казах на Аделаида: „Сигурно трябва да ми предаде нещо.“ А тя отговори: „И все пак странно се държи. Той гледа балеринката, докато тя спре да танцува, а пък аз стоя до писалището, без да зная какво да му кажа. Знаех, че няма да ми отговори, докато не спре музиката. После, когато балеринката подскочи и спря, той продължи да я гледа с любопитство, наведен над писалището, но без да седне. Тогава ме погледна и аз разбрах, че е знаел, че съм в кабинета, но не ми обърна внимание, защото искаше да види колко време ще танцува балеринката. Само че този път не му казах добър ден, а му се усмихнах, когато ме погледна, и видях, че има огромни очи с жълти зеници, които те обгръщат от главата до петите с един поглед. Когато му се усмихнах, той остана сериозен, но кимна много сдържано и каза: «А полковникът? Трябва ми полковникът.» Гласът му е дълбок, като че ли може да говори със затворена уста. Като че ли е вентрилок 3 3 Вентрилок — човек, който говори като че ли с корема си. — Б.пр. .“

Аделаида хранеше Исабел. Аз продължих да обядвам, защото си помислих, че е дошъл само да ми предаде нещо, защото не знаех, че този следобед започваше това, което приключва днес.

Аделаида продължи да храни Исабел и каза: „Отначало се разхождаше из кабинета.“ Тогава разбрах, че чужденецът й е направил необикновено силно впечатление и че държи на всяка цена да го приеме. Въпреки това продължих да обядвам, докато тя хранеше Исабел. „После, когато каза, че искал да види полковника, аз му казах: «Ако обичате, влезте в трапезарията», но той остана на мястото си с балеринката в ръка. Вдигна глава, изправен и неподвижен като войник, така ми се стори, защото е с ботуши, костюм от прост плат и закопчана до шията риза. Не знаех какво да му кажа, след като той не ми отговори нищо и застана неподвижен с играчката в ръка, сякаш чакаше да изляза от кабинета, за да я навие пак. Изведнъж ми се стори, че прилича на някого и разбрах, че е военен.“

Аз казах: „Значи, мислиш, че е нещо сериозно.“ Погледнах я над свещниците. Тя не ме гледаше. Хранеше Исабел.

— Работата е там, че когато влязох, той се разхождаше из кабинета, така че не можах да видя лицето му. А после, когато застана в дъното, беше с толкова високо вдигната глава и така беше втренчил очи, че ми заприлича на военен и му казах: „Искате да видите полковника насаме, така ли?“ Той кимна. Тогава дойдох да ти кажа, че прилича на някого или по-точно, че е човекът, на когото прилича, макар че не мога да си обясня как е дошъл.

Аз продължавах да обядвам, но я гледах над свещниците. Тя престана да храни Исабел и каза:

— Сигурна съм, че не е дошъл да ти предаде нещо. Сигурна съм, че не прилича, а е този, на когото прилича. Тоест сигурна съм, че е военен. Има черни заострени мустаци, а лицето му е като от бакър. Ботушите му са високи и съм сигурна, че всъщност не прилича, а е този, на когото прилича.

Аделаида говореше с равен, монотонен и настойчив глас. Беше горещо и може би затова взе да ме хваща яд. Казах й: „Е, и на кого прилича?“ А тя отговори: „Когато се разхождаше из кабинета, не можах да видя лицето му, но после…“ Раздразнен от настойчивите й монотонни думи, казах: „Добре, добре, ще го видя, щом се наобядвам.“ Аделаида отново взе да храни Исабел и каза: „Отначало не можах да видя лицето му, защото се разхождаше из кабинета. А после, когато му казах: ако обичате, влезте, той застана неподвижен до стената, с балеринката в ръка. Тогава се сетих на кого ми прилича и дойдох да те предупредя. Очите му са огромни и нахални, а като се обърнах да си изляза, почувствувах, че ме гледа право в краката.“

Изведнъж Аделаида замълча. В трапезарията отекна металическият звън на лъжицата. Нахраних се и затиснах салфетката под чинията.

В това време откъм кабинета се чу веселата мелодийка на механичната играчка.

У дома в кухнята има стар, издънен стол от дялано дърво, без пречки, на който дядо си суши обувките до огнището.

Тобиас, Абраам, Хилберто и аз излязохме от училище вчера по това време и тръгнахме към плантациите с прашка, голяма шапка за убитите птици и нов джобен нож. По пътя си спомних за непотребния стол, захвърлен в един ъгъл, който някога са предлагали на гостите, а сега всяка нощ на него сяда мъртвецът с шапка на главата, за да съзерцава пепелта в изгасналото огнище.