Габриел Маркес - Избрани творби в два тома. Том втори

Баща ми изглеждал отчаян от смъртта на майка ми. Но както казал после, когато останал сам в къщата, „никой не може да вярва в честта на един дом, в който мъжът живее без законна жена“. Понеже бил чел някъде, че когато умре любим човек, трябва да посадиш жасминов храст, за да си го спомняш всяка нощ, посадил жасмина, който се вие по зида на двора, и след една година се оженил повторно за Аделаида, мащехата ми.

От време на време ми се струваше, че Меме ще се разплаче, докато говори. Но тя остана твърда, доволна, задето изкупва вината, че е била щастлива и е загубила щастието си по своя воля. После се усмихна. Облегна се на стола и доби съвсем спокоен вид. Сякаш мислено бе премерила своята болка, наведе се напред, видя, че все още й остава нещо хубаво — добрите спомени, и тогава се усмихна с някогашната си непринудена и насмешлива доброта. Каза, че другото започнало пет години по-късно, когато влязла в трапезарията, където баща ми обядвал, и му казала: „Господин полковник, господин полковник, в кабинета ви чака един чужденец.“

Зад черквата, от другата страна на улицата, имаше двор без дървета. Това беше в края на миналия век, когато дойдохме в Макондо и още не бяха започнали да строят черквата. Имаше само голи и сухи буци пръст, където децата си играеха след училище. После, когато започна строежът на черквата, забиха четири кола в единия край на двора и се оказа, че заграденото място може да се пригоди за помещение. Така и стана. В него сложиха строителните материали.

Когато черквата беше готова, някой вароса стените на помещението и проби в задната стена врата към голото каменисто дворче, в което не растеше дори и стрък агава. След една година помещението беше готово и можеше да подслони двама души. Вътре миришеше на негасена вар. Това беше единствената приятна миризма, която дълго се усещаше в заграденото място, и изобщо единствената приятна миризма, която щеше да се усеща там. След като стените бяха варосани, същата ръка, която беше довършила строежа, залости вътрешната врата и сложи катинар на вратата към улицата.

Помещението нямаше собственик. Никой не се опита да узакони правата си върху мястото, нито върху строителните материали. Когато в Макондо пристигна първият енорийски свещеник, настани се у едно от заможните семейства. После го преместиха в друга енория. Но по това време (а може би още преди да си замине първият свещеник) една жена с кърмаче се беше настанила в помещението, без никой да разбере кога е дошла и как е успяла да отвори вратата. В единия ъгъл имаше черна глинена делва, позеленяла от мъх, и кана, окачена на гвоздей. Но варта вече беше опадала от стените. По камъните на двора се беше образувала кора от засъхнала кал. Жената си направи навес от клони, за да й пази сянка. И тъй като нямаше средства да го покрие с палмови листа, керемиди или ламарина, посади до навеса лоза, а над пътната врата окачи торбичка с алое и един хляб против урочасване.

Когато през 1903 година съобщиха за пристигането на новия енорийски свещеник, жената с детето все още живееше в помещението. Половината градче излезе на главния път да посрещне свещеника. Духовата музика свиреше сантиментални мелодии, когато дотърча едно уморено и запъхтяно момче и каза, че мулето на енорийския свещеник било зад последния завой на пътя. Тогава музикантите застанаха мирно и засвириха марш. Натовареният да произнесе реч за добре дошъл се изкачи на импровизирания подиум и зачака да се появи свещеникът, за да го поздрави.

Но след малко маршът секна, ораторът слезе от подиума и смаяната тълпа видя, че минава един чужденец, яхнал муле, на чиято задница се клатушкаше най-големият сандък, който бяха виждали в Макондо. Човекът отмина към градчето, без да погледне никого. Дори свещеникът да е пътувал в цивилни дрехи, на никого не би му дошло наум, че този мургав странник с гамаши на военен е облечен цивилно свещеник.

И наистина не беше той, защото в същото време по прекия път на другия край на градчето видяха да се задава един странен свещеник, изумително слаб, с длъгнесто сухо лице, яхнал муле, със запретнато до коленете расо и избелял разнебитен чадър. Близо до черквата той попита къде е къщата на свещеника, но вероятно запитаният е бил някой съвсем неосведомен човек, защото му отговори: „Помещението зад черквата, отче.“ Жената беше излязла някъде, но детето си играеше зад притворената врата. Свещеникът слезе от мулето, дотътри до помещението един издут полуотворен куфар без закопчалки, стегнат само с ремък, който се различаваше от самия куфар, и след като разгледа помещението, вкара мулето в двора и го върза на сянка под лозата. После отвори куфара, извади един хамак, вероятно толкова стар и износен, колкото и чадъра, окачи го по диагонал в помещението, от единия до другия кол, събу се и се опита да заспи, без да обръща внимание на детето, което го гледаше с кръгли ужасени очи.