Габриел Маркес - Избрани творби в два тома. Том втори

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Остана да живее у дома. Настани се в една от стаите, които излизат на чардака — тази към улицата. Реших, че така ще е най-добре, защото знаех, че човек с неговия характер не би могъл да живее в хотелчето на градчето. Сложи табелка на вратата (до преди няколко години, когато варосвахме къщата, още си стоеше там, написана с молив с полегатия почерк на доктора) и следващата седмица трябваше да се донесат още столове за многобройните му пациенти.

След като ми връчи писмото от полковник Аурелиано Буендия, разговорът ни в кабинета се проточи толкова дълго, че Аделаида, окончателно убедена, че гостът е висш военен служител, изпратен с важно поръчение, беше успяла да подреди масата като на празник. Разговаряхме за полковник Буендия, за дъщеря му, която беше седмаче, и за вятърничавия първороден син. Не мина много време и аз си дадох сметка, че този човек познава добре главния интендант и че достатъчно го уважава в отплата за доверието му. Когато Меме дойде да ни каже, че масата е сложена, аз си помислих, че жена ми е приготвила набързо едно-друго, за да посрещне госта. Но разкошната трапеза с нова покривка и с китайския порцеланов сервиз, предназначен изключително за семейните вечери на Коледа и Нова година, никак не приличаше на нещо, приготвено набързо.

Аделаида седеше тържествено изпъчена в единия край на масата, облечена в затворената си кадифена рокля, която, преди да се оженим, носеше при официални случаи. Аделаида имаше по-изтънчени обноски от нас и известен опит в обществото, който след женитбата ни повлия върху навиците в моя дом. Беше си сложила семейния медальон, който носеше в изключителни случаи, и цялата тя, както трапезата, както мебелите, както и въздухът в трапезарията, оставяше впечатление за благоприличие и чистота. Когато влязохме в салона, самият доктор, винаги тъй небрежен в облеклото и обноските си, трябва да се е почувствувал неловко в чуждата за него обстановка, защото заоправя копчето на яката си, сякаш носеше вратовръзка, и леко смущение се долови в безгрижната му и енергична походка. Нищо не си спомням така точно, както мига, в който влязохме в трапезарията, и дори аз самият се почувствувах облечен прекалено подомашному, за да седна на приготвената от Аделаида трапеза.

В чиниите имаше говеждо и дивечово месо. С една дума, ястията си бяха същите, както в обикновени дни; но поднесени в новия порцеланов сервиз, сред наскоро излъсканите свещници, те представляваха необичайна гледка. Макар да знаеше, че гостът е само един, жена ми беше сложила осемте прибора, а бутилката вино в средата на масата издаваше прекаленото усърдие, с което се бе подготвила да почете човека, когото още от първия миг беше взела за изтъкнат военен служител. Никога не бях виждал в къщата си по-нереална обстановка.

Облеклото на Аделаида би могло да се стори смешно, ако не бяха ръцете й (те действително бяха красиви и извънредно бели), които заглаждаха с истинското си изящество впечатлението от неестествения й, нагласен вид. Точно когато той взе да оправя копчето на ризата си и се спря нерешително, аз побързах да кажа: „Втората ми жена, докторе.“ Тъмен облак премина през лицето на Аделаида и то стана мрачно и съвсем друго. Тя не мръдна от мястото си, с протегната ръка, но вече без превзетото и високомерно изражение, с което ни посрещна, когато влязохме в трапезарията.

Гостът удари токове като военен, докосна слепоочието си с върха на изпънатите си пръсти, а после тръгна към Аделаида.

— Госпожо — рече, без да произнесе никакво име.

Едва когато го видях да стиска ръката на Аделаида и неловко да я тресе, разбрах колко грубо и просташко е държането му.

Седна на другия край на масата, заобиколен от порцелан и свещници. Нелепото му присъствие се открояваше като мазно петно върху покривка.

Аделаида наля вино. Първоначалното й вълнение беше преминало в сдържана нервност, която сякаш означаваше: Добре, всичко ще стане, както беше решено, но ми дължиш едно обяснение. След като наля виното, седна на другия край на масата. Меме тъкмо се готвеше да сервира, когато докторът се облегна на стола, опря ръце на покривката и каза, усмихвайки се:

— Вижте какво, госпожице, сварете малко трева и ми я донесете вместо супа.

Меме не мръдна от мястото си. Опита се да се усмихне, но не можа и се обърна към Аделаида. Тогава тя, също усмихната, но явно смаяна, го попита: „Каква трева, докторе?“ А той отговори с ленивия си глас на преживно животно: