Габриел Маркес - Избрани творби в два тома. Том втори

Отначало спеше до седем. Появяваше се в кухнята със закопчана догоре риза без яка, с навити до лактите измачкани и мръсни ръкави и изцапани панталони, които му стигаха чак до гърдите и бяха препасани с колан ниско под талията. Изглеждаше като че ли панталоните ей сега ще се свлекат и ще паднат, защото няма на какво да се държат. Не беше отслабнал, но на лицето му вече не се виждаше войнственото и надменно изражение от първите години и сега то беше вялото и уморено лице на човек, който не знае какво ще му се случи след миг, нито пък се интересува да узнае. След седем изпиваше чаша черно кафе и се прибираше в стаята си с неизменното безизразно „довиждане“.

От четири години живееше у дома и се ползуваше в Макондо с име на сериозен специалист, въпреки че резкият характер и небрежните му обноски будеха към него чувство, което приличаше по-скоро на страх, отколкото на уважение.

Той беше единственият лекар в градчето до пристигането на банановата компания и прекарването на железопътната линия. Оттогава започнаха да се виждат празни столове в стаичката. Хората, които го посещаваха през първите четири години след заселването му в Макондо, започнаха да се отдръпват, когато компанията организира здравна служба за своите работници. Той сигурно е съзрял новите пътеки, прокарани от окапалата шума, но не каза нищо. Продължаваше да отваря вратата към улицата и цял ден седеше в коженото си кресло. Така минаха много дни, без да го посети нито един болен. Накрая заключи вратата, купи си хамак и се затвори в стаята.

По това време Меме взе да му носи закуска от банани и портокали. Той изяждаше плодовете и захвърляше корите в един ъгъл, откъдето индианката ги измиташе в събота, когато чистеше стаята. Но ако се съди по държането му, всеки би казал, че него ни най-малко не го интересува дали някоя събота тя ще престане да чисти и стаята ще се превърне в бунище.

Сега вече не правеше абсолютно нищо. По цял ден се люлееше в хамака. През открехнатата врата се виждаше смътно в полумрака и сухото му безизразно лице, разрошената коса, болезнената живост на жестоките му жълти очи му придаваха несъмнено вида на човек, който се чувствува съсипан от обстоятелствата.

През първите години от пребиваването му у дома Аделаида се показа привидно равнодушна или привидно съгласна, или пък действително беше се преклонила пред моята воля докторът да остане у дома. Но след като той затвори кабинета и взе да излиза от стаята си само когато се хранехме, да сяда на масата с неизменната тиха и болезнена апатия, чашата на търпението преля и жена ми рече: „Истински грях е, дето още го търпим. Все едно, храним дявола.“ А аз, с вечната си слабост към него — сложна смесица от милозливост, жал и възхищение (защото няма какво да си кривя душата — много жал имаше в това чувство), настоявах: „Трябва да го търпим. Той е сам-самичък на света и има нужда някой да го разбира.“

Скоро железницата започна да обслужва селището. Макондо беше цветущо градче, пълно с нови лица, с киносалон и многобройни увеселителни заведения. Тогава имаше работа за всички, но не и за него. Той продължаваше да стои затворен и да отбягва хората до деня, в който ненадейно се появи в трапезарията по време на закуска и заговори непринудено и дори с въодушевление за прекрасното бъдеще на градчето. Същата сутрин чух думата за първи път. Произнесе я той: „Всичко това ще се забрави, като свикнем с окапалата шума.“

След няколко месеца започна често да излиза на улицата привечер. Седеше в бръснарницата до края на деня и участвуваше в сбирките край вратата, до тоалетната масичка и високия стол, които бръснарят изкарваше на улицата, за да могат клиентите му да се наслаждават на вечерната прохлада.

Лекарите на банановата компания не се задоволиха само да го лишат фактически от средства за препитание, но и през 1907 година, когато в Макондо никой не си спомняше вече за него, пък и самият той се беше отказал да чака пациенти, някой от лекарите на компанията подшушна в общината да поискат от всички практикуващи лекари в градчето да представят дипломите си. Когато един понеделник се появи заповедта, разлепена на четирите ъгъла на площада, той положително е сметнал, че това не го засяга. Аз бях този, който му намекна, че е редно да изпълни тая формалност. Но той се задоволи да отговори спокойно и равнодушно: „Мен това не ме засяга, полковник. Няма повече да се занимавам с тия работи.“ Така и не можах да разбера дали всъщност дипломата му е в ред. Не разбрах даже дали е французин, както се предполагаше, нито пък дали помни семейството си, защото сигурно е имал семейство, макар че никога не спомена нищо за него. Няколко седмици след това, когато кметът и секретарят му се явиха в къщи и поискаха да представи и зарегистрира свидетелството си за правоспособност, той категорично отказа да излезе от стаята си. Същия ден, след като цели пет години беше живял у дома и беше се хранил на нашата трапеза, си дадох сметка, че дори името му не знаем.