Габриел Маркес - Избрани творби в два тома. Том втори

Само аз осъзнах истинските размери на промяната, настъпила у него, откакто престана да носи гамаши и започна да се къпе всеки ден и да пръска дрехите си с одеколон. А след няколко месеца толкова се беше променил, че чувството ми към него престана да бъде просто търпимостта на разбиращ човек и се превърна в състрадание. Това, което ме трогваше, не беше промяната у него извън къщата. Жал ми беше, като си представях как нощем, затворен в стаята, остъргва калта от обувките си, топи парцала в каната за миене, маже с вакса тези разнебитени от толкова години непрекъсната употреба обуща. Жал ми беше, като си мислех за четката и кутията с вакса, скрити под рогозката, потулени от хорски погледи, сякаш бяха част от таен, срамен порок, появил се на възраст, когато повечето хора стават трезви и практични. Всъщност той изживяваше едно закъсняло и безплодно юношество — грижлив в облеклото като юноша, с дрехи, изглаждани всяка вечер с хладна длан, ала не беше достатъчно млад, за да си има приятел, с когото да споделя мечтите и разочарованията си.

Градчето вероятно също беше забелязало промяната у него, защото скоро след това започна да се говори, че бил влюбен в дъщерята на бръснаря. Не знам дали е имало някакво основание за такива приказки, но истината е, че тези слухове ме накараха да осъзная страхотната му физическа самота, биологичния бяс, който сигурно го е измъчвал през тези години на мръсотии и безпомощност.

Всеки следобед го виждаха да се запътва към бръснарницата все по-грижливо облечен. Риза с колосана яка, маншети с позлатени копчета, чисти изгладени панталони, макар и все още с колан извън гайките. Приличаше на печално нагизден годеник, лъхащ на евтин одеколон; вечният злополучен годеник, невзрачният любовник, на когото винаги ще липсва букет цветя за първата среща.

Така го изненадаха първите месеци на 1909 година. Все още нямаше друго основание за сплетните в градчето освен това, че го виждаха да седи в бръснарницата всеки следобед и да разговаря с чужденците, но никой не би могъл да потвърди, че поне веднъж е видял там дъщерята на бръснаря. Аз прозрях жестокостта на тези сплетни. В градчето всички знаеха, че дъщерята на бръснаря щеше да си остане мома, след като цяла година бе страдала от преследванията на някакъв дух , на някакъв невидим любовник, който хвърлял шепи пръст в храната й, мътел водата в делвата, замъглявал огледалата в бръснарницата и я биел дотогава, докато лицето й станело зелено и неузнаваемо. Напразни бяха усилията на Палето , епитрахилът, сложното лечение със светена вода и свещени реликви, молитвите за изцеление, произнесени с трогателно усърдие. Накрая жената на бръснаря затвори в стаята урочасаната си дъщеря, пръсна шепи ориз вътре и я остави да прекара един самотен и мъртъв месец с невидимия любовник, след което дори мъжете в Макондо разправяха, че дъщерята на бръснаря била заченала.

Не беше минала една година, когато хората престанаха да чакат чудовищното събитие — раждането — и любопитството им се насочи към доктора, който уж бил се влюбил в дъщерята на бръснаря, макар всички да бяха убедени, че урочасаната ще се затвори в стаята си да чезне, много преди възможните й претенденти да станат мъже за женене.

Ето защо разбирах, че това е по-скоро жестока, злоумишлена сплетня, отколкото основателно предположение. В края на 1909 година докторът продължаваше да ходи в бръснарницата, а хората все още си приказваха и гласяха сватбата, макар че никой не би могъл да каже, че момичето е излязло поне веднъж в негово присъствие, нито пък че двамата са имали случай да си разменят по една дума.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Преди тринайсет години, през един зноен и мъртъв септември като сегашния, мащехата ми започна да шие венчалната ми рокля. Всеки следобед, докато баща ми си почиваше, сядахме да шием до саксиите с цветя на парапета, до жаркия пламък на розмарина. Септември винаги е бил такъв, от тринайсет години и много преди това. Тъй като сватбата ми щеше да се празнува в тесен кръг (защото така бе наредил баща ми), шиехме бавно, със старателната педантичност на човек, който не бърза, защото е намерил в незабележимия си труд най-добра мярка за времето си. Докато шиехме, разговаряхме. Аз продължавах да си мисля за стаичката към улицата, събирайки кураж, за да кажа на мащехата си, че най-добре е там да се настани Мартин. И този следобед най-сетне й го казах.

Мащехата ми шиеше дългия шлейф от крепон и сред ослепителния блясък на този непоносимо светъл и звучен септември сякаш беше потънала до раменете в един облак на същия този септември. „Не може“ — каза тя. А после, залавяйки се пак за работа, усещайки как през главата й минават осем години горчиви спомени, рече: „Да не дава господ някой да влезе пак в тази стая.“